Онова съобщение видях случайно. Георги отиде да мие колата, а телефонът му иззвъня на плота в кухнята. „Любов моя, кога най-накрая ще ѝ кажеш? Бебето идва след четири месеца.“ Подписано: Елена. Стоях до прозореца и гледах как съседският пойнтер обикаля кофата за смет. Двайсет и три години брак се сринаха, без да падне нито една чаша.
Единайсет дни се държах като нищо не е станало. Готвех му любимата му боб чорба, гладех ризите, слушах оплакванията му за данъците и за новия шеф. А нощем лежах будна и пресмятах колко струва да си тръгна. Петстотин и четирийсет хиляди лева. Толкова струваше апартаментът според последната оценка. И беше само мой.
Онзи четвъртък сутринта Георги тръгна към София. Взех си почивен ден от счетоводната кантора. Исках да пресадя мушкатото на балкона, да изхвърля стари вестници, да си подредя мислите. В девет и половина позвъниха. Не очаквах никого.
На прага стоеше млада жена. Двайсет и седем, най-много. Разкопчаното ѝ бежово палто не скриваше корема. Косата ѝ беше прибрана с лачена щипка, а в ръката си стискаше чанта от естествена кожа. Помислих си, че е от ония, дето продават козметика по домовете.
– Госпожа Мария Тодорова? – попита тя, без да поздрави. – Аз съм Елена. Бъдещата жена на Георги. Трябва да поговорим. Ще ме поканите ли?
Зад нея се отвори вратата на асансьора. Оттам излезе леля Ваня от четвъртия етаж. Тя винаги чува всичко. Отстъпих встрани, без да кажа нищо.
Елена влезе и се изу. Не, просто влезе. По пътя си бутна с крак чехлите ми. Погледна се в огледалото в коридора, оправи си кичура и тръгна към кухнята, сякаш ѝ показвах апартамент за продажба.
– Може ли чаша вода? – попита, без да ме гледа.
– Не.
Тя вдигна вежди. После седна на стола до хладилника, сложи ръце на корема и въздъхна.
– Георги е много мил човек. Не иска да ви нарани. Затова реших аз да дойда. Ние сме възрастни хора, нали така? Защо да си губим времето в детски игри?
Мълчах. На масата имаше купа с ябълки. Взех една и започнах да я беля. Бавно. Кората падаше на дълга червена спирала върху вестника.
– Синът ни се ражда след четири месеца – продължи тя. – В моя гарсониера в Тракия няма място за бебе. А тук имате три спални. Дъщеря ви е в Германия. За какво ви е цял апартамент? Да го чистите?
Белех ябълката. Пръстенът ми се плъзна по дръжката на ножа.
– Най-разумно е да се преместите във вилата в Родопите. Георги казва, че е топла и уредена. Чист въздух, градина, спокойствие. А ние с бебето ще живеем тук. Тук има детска градина, болница, парк. Логично е, не мислите ли?
Тя говореше, сякаш ми обясняваше как се пълни данъчна декларация. Взе си ябълка от купата, захапа я шумно и продължи с пълна уста:
– Ще трябва да сменим тези мебели. И плочките в банята. Георги каза, че имате спестявания.
Спря да дъвче. Извади от устата си парче ябълкова кора, която беше пропуснала. Огледа се, сякаш търсеше къде да я сложи. После я постави право върху покривката – бяла, ленена, от майка ми.
Тогава нещо в мен се скъса. Не избухна. Не извика. Просто изчезна. Онова нещо, което ме караше да угоднича, да мълча, да се усмихвам, когато ми се плаче. Изчезна безвъзвратно.
Станах. Измих си ръцете. Извадих от чекмеджето жълта папка и я сложих на масата. Дебела. Подготвена преди три дни.
– Елена, Георги не ти ли е казал нещо важно?
Тя спря да яде. За първи път погледна мен, а не мебелите.
– Какво?
– Не ти ли е казал, че този апартамент е само мой? Купен е с парите, които наследих от баба ми през две хиляди и единайсета. Дарен ми е официално, преди да се оженим. Той няма дял тук. Дори не е регистриран на този адрес – води се при сестра си в Люлин, за да ползва по-ниски данъци.
Елена се усмихна, но ъгълчетата на устата ѝ трепнаха.
– Георги плати ремонта. Той ми показа фактурите.
– Ремонтът беше през две хиляди и осемнайсета. Плати го с кредит от моето име. Кредит, който все още се погасява. От моята сметка. Всеки месец по четиристотин и осемдесет лева.
Тя остави ябълката. Ръката ѝ слезе от корема.
– Това не е вярно. Той има фирма. Добри доходи. Води ме на море, на ресторанти…
– Фирмата му фалира през януари. Сега работи на частно в един склад в Илиянци, без договор. А ресторантите ги плащах аз. С кредитната ми карта. Която той е откраднал преди седем месеца.
Отворих папката. Вътре имаше всичко. Разпечатки от банката. Извлечения от кредитни карти. Решение на съда от март. Писмо от съдия-изпълнител.
– Ето – казах, като ѝ го подадох. – Запознай се. Той дължи на три банки общо седемдесет и пет хиляди лева. Плюс лихвите. Съдебният изпълнител вече блокира единия му акаунт.
Елена взе листа с две пръсти, сякаш беше мокър. Прочете първия ред. После втория. Лицето ѝ промени цвета си. Не побледня – по-скоро посивя.
– Това са фалшиви – прошепна тя.
В отговор взех телефона си. Отворих приложението на банката. Показах ѝ екрана. Последният превод вчера: 480 лева. Погасяване на кредит, титуляр Мария Тодорова.
– Между другото – казах, докато тя се взираше в екрана, – днес сутринта смених бравата на входната врата. Двата му куфара са в мазето. Позвъни му, ако искаш да ги вземеш. Но не тук.
Елена се втренчи в мен. После в папката. После пак в мен. Устата ѝ се отвори, но не излезе звук. За първи път изглеждаше на годините си.
– Той… той каза… – започна тя. – Каза, че вие сте стара и болна. Че нямате нужда от апартамент. Че ще ви плати…
– Няма да плати нищо. Защото няма нищо. Всичко, което е имал, е мое. И аз си го взех.
Станах и отидох до вратата. Отворих я.
– А сега излез. Моля те.
Тя стана рязко, като човек, когото са свалили от влака в грешна гара. Хвана чантата си, но ръцете ѝ трепереха толкова силно, че дръжката се изплъзна. Наведе се, пак я взе. После мина покрай мен, без да ме погледне.
В коридора се спря.
– Аз съм бременна – каза. Гласът ѝ беше тънък, като на дете.
– Знам. И твоят мъж ще дойде у вас с два куфара и седемдесет и пет хиляди лева дълг. Поговорете си.
Затворих вратата. Чух как асансьорът избръмча.
Отидох в кухнята. Взех покривката с парчето ябълкова кора и я пуснах в кофата. После извадих прахосмукачката. Минах целия апартамент. Мокро почистих пода в коридора. Изхвърлих утайката от кафето на Георги.
След това седнах на балкона и погледнах към Марица. Реката беше сива, но спокойна. В далечината се виждаха покривите на стария Пловдив. Съседският пойнтер пак се въртеше около кофата.
Взех телефона си. Обадих се на дъщеря ни в Германия. Казах ѝ всичко. Тя мълча дълго. После попита:
– Ти добре ли си, мамо?
– Да – отговорих. – За първи път от двайсет и три години съм добре.
После отидох до банката. Затворих кредитната карта. Подадох си ръката с дъщериното нотариално пълномощно, което беше в папката. Върнах се вкъщи и смених паролата на апартамента. Пуснах си чай от мащерка, както го правеше баба ми. Седнах на балкона и гледах как слънцето пада зад хълмовете.
Вечерта Георги звънна. Деветнайсет пропуснати обаждания. После написа съобщение: „Отвори, луда ли си?“
Не отговорих. Изключих телефона.
На сутринта в подножието на входната врата намерих кутия шоколадови бонбони и бележка: „Да поговорим. Сгреших.“
Прочетох я. Сгънах я на четири. Пуснах я в кофата за хартия.
После се обадих на адвоката. Записах час за вторник. Развод. Не заради мен. Заради онези четиристотин и осемдесет лева, които спрях да плащам.
Същия следобед отидох до вилата в Родопите. Отворих прозорците. Напалих печката с боров дънер. Седнах отвън на дървената пейка и гледах как мъглата слиза над долината.
Той идваше на другата неделя. Дойде с Елена. И двамата стояха пред входната врата и звъняха дълго. Не отворих. Гледах ги през окото на шпионката. Тя държеше корема си с две ръце. Той стоеше зад нея, с птича физиономия, стиснал дръжката на стар платен куфар.
Слязох до дъното на коридора и пуснах прахосмукачката. Шумът заглуши всичко.
След час слязоха. И никога повече не дойдоха.
