— Ние с мама решихме да дадем апартамента ти под наем! — каза съпругът ми.
Стоеше на вратата на кухнята, в сакото, сякаш се канеше да излезе, и го каза между два погледа към телефона. Не попита. Съобщи.
Аз държах тигана с яйцата. Държах го, защото ако го бях оставила, ръцете ми щяха да започнат да правят нещо друго — може би да търсят цигари, които не пуша от четиринайсет години, или да наберат телефона на адвокатката, чийто номер помня наизуст, без да съм го ползвала.
Тиганът беше тежък, чугунен, купуван от пазара в Пловдив, от баба на сергия до будката за подправки. Стана ми смешно: държа един тиган и си мисля, че ако беше по-лек, щях да го запратя по плочките. Ама не съм от тия жени.
— Как разбра, че е празен? — попитах.
Мартин вдигна очи от екрана.
— Какво?
— Апартаментът. Кой ти каза, че е празен?
Вярно, стоеше затворен от февруари. Откакто майка ми почина. Аз не бях влизала от погребението. Не можех да прескоча прага и да видя чашата ѝ с позлатения ръб, която никой не беше измил, защото последния път, когато съм я мила, мама още стоеше до мен и ми разправяше за рецептата за сладко от смокини.
Мартин понечи да каже нещо. После ме погледна.
— Ти не си стъпвала там от два месеца. Над теб живее семейство с две деца, нали ги чуваш — тропат като стадо. Апартаментът е на топло място, близо до центъра на Бургас, една спалня, тераса. В агенция ми казаха, че мога да взема поне четиристотин лева.
Спря. Добави:
— На месец.
Каза го с тежест. Сякаш ми подаряваше нещо.
— В агенция — повторих аз.
— Обадих се да питам. Информативно.
— Информативно — изговорих думата бавно, както се изговаря нещо чуждо, което трябва да се запомни. — А съпругата ти, тя информативно не се ли пита?
Той се намръщи.
— Не започвай пак.
Не започвах. Отдавна бях спряла да започвам. Стоях до печката, а яйцата вече бяха станали на подметка, и си давах сметка, че от единайсет години брак пак съм се озовала в същото положение: слушам как някой се разпорежда с моето, докато аз гледам в тигана.
Апартаментът беше мой. Купен, преди да срещна Мартин. Тогава работех на две места — сутрин в счетоводна къща на ъгъла на „Славянска“ и „Цар Симеон“, вечер водех курсове за начинаещи счетоводители в читалище „Христо Ботев“. Спестявах по сто, по двеста лева. Шест години не бях ходила на море, забравих как изглежда Слънчев бряг през юли, а наемът на гарсисонерата, в която живеех, плащах винаги с три дни закъснение, защото до заплатата не стигах.
После дойде той. Красив, с кола, с приказки за семеен уют. Първите две години ме носеше на ръце. После майка му започна да се обажда всяка сутрин в седем, да казва как да му готвя боба, с колко олио и колко чубрица, и аз се усмихвах. После той престана да ме защитава, когато тя ме подреждаше на трапезата с думи, по-остри от ножовете ѝ.
Сега майка ми беше мъртва. Нямаше кой да ме защити. Останало беше само апартаментът — и той, явно, вече беше станал „ресурс“.
— Качи се, облечи се, ще обядваме при мама — каза той.
Не помръднах.
— Няма да ходя.
— Как няма? Тя е сготвила за четирима. Поканила е и леля Дора. Ще говорим за апартамента.
Ето това беше най-лошото. Не че съобщава с лекота. А че зад него вече има отсята трапеза. Поканени гости. Леля Дора, която ще разказва за миналата година в Гърция и ще гледа как свекърва ми разпределя квадратурите на апартамента на майка ми сякаш е общинска собственост.
— Апартаментът е на майка ми — казах.
— Майка ти почина, скъпа.
Думите паднаха с такъв тон, сякаш ми припомняха нещо, което трябва да подредя в главата си: мъртвите нямат собственост.
Аз не отговорих. Свалих тигана от котлона. Отрязах си от подметката едно яйце, сложих го върху филия сух хляб. Ядох права, без да кажа дума. Той ме гледаше. Чакаше да се пречупя, както винаги се пречупвах — с мълчание, после с „добре де“, после с отиване при майка му.
Само че в този момент телефонът ми вибрира. Беше Краси, колежката от читалището, която живее в същия вход като мама. Бях я накарала да полива цветята на терасата.
„Тука някакъв мъж стои от сутринта. Казва, че дошъл да огледа апартамента. Жена му пратила снимки. Да пусна ли?“
Оставих филията. Погледнах телефона. После него.
— Мартине — казах тихо — в колко часа майка ти е пуснала обявата?
Той преглътна. Не очакваше въпроса.
— Вчера. Пусна я вчера.
— А огледът?
Спря. Пръстите му стиснаха тъмния край на сакото.
— Кой оглед?
Обърнах екрана към него. Прочете съобщението. Видях как му играе мускулът на челюстта — винаги го правеше, когато го хванеха в лъжа, която сам е вярвал, че е безобидна.
— Ти си дала ключовете на майка ми? — попитах.
— Ти ги даде, за да полива.
— Да полива. Не да води хора. Не да прави огледи. Не да смята наеми.
Той си пое дъх.
— Виж, майка ми каза, че щом апартаментът стои празен, това е грях. Че има семейства, дето плащат луди пари за гарсионера, а тука стои и събира прах. Тя не е лоша, Деси. Просто практична.
Практична. Колко пъти в този брак „практичността“ на майка му беше изземвала територията на моя живот. Първо искаше да съм на втория етаж, защото така ще сме по-близо до нея. После искаше да кръстя сина ѝ Георги, защото така е по-българско. После искаше да не работя в събота, за да мога да нося баница на големия братовчед, който ходел на пазар само в събота.
— Обади се на майка си — казах. — Кажи ѝ да спре. Още сега. Да каже на човека, че станала грешка.
— Деси, не ставай такава…
Взех телефона си. Отворих приложението на банката. Намерих титуляра на акаунта, който водехме заедно, но не съвсем — акаунтът, в който той превеждаше заплатата си, а аз — моята. Нямах достъп до неговия личен. Той имаше достъп до всичко.
— Какво правиш?
— Проверявам нещо.
Натиснах върху сметката, в която преди осем месеца бях превела осем хиляди лева от продадения автомобил на майка ми. Парите стояха там за ремонт в спалнята — така казах, когато ги сложих. Сега ги нямаше.
Вдигнах очи.
— Къде са парите от колата на мама?
Той пребледня.
— Ами… мама ги взе назаем. Каза, че ще ги върне. Искаше да помогне на леля Дора с ипотеката.
— Осем хиляди лева. Майка ти. Взела. От моята сметка. Без да ми кажете.
— Ти беше в траур. Не искахме да те тревожим.
Тази фраза — „не искахме да те тревожим“ — я бях чувала. Когато продадоха лаптопа на баща ми, който стоял в мазето и „събирал прах“. Когато решиха, че е най-добре да не пътувам до Атина за годишнината от сватбата, а да остана да гледам цветята на свекървата. Когато преместиха снимката на майка ми от хола в спалнята, „защото така стаята е по-спокойна“.
„Не искахме да те тревожим“ значи: направихме го, без да звъннем, защото знаехме, че ще откажеш.
Погледнах го. Видях го — вече не като съпруг. А като мъж, който стои в кухнята на една жена, за която твърди, че я обича, а в същото време е дал на майка си да извади от портфейла ѝ осем хиляди лева, да й води чужди хора в апартамента, да й сменя мебелите в главата.
— Аз не съм в траур, Мартине — казах. — Аз съм в ясност.
Станах. Свалих от стола до масата чантата си — онази бежова, купена от пазара в Добрич, с голяма тока, подарена от майка ми за ЧРД, от което минаха шест години. Пъхнах вътре телефона, портфейла, ключовете от апартамента на мама.
— Къде отиваш?
— Да огледам мъжа, който е дошъл да огледа моето.
Излязох, преди да успее да каже „не“ и да го облече в грижа.
Автобус 211 от спирката на ъгъла мина в 11:20. Качих се, седнах до прозореца, гледах как Бургас тече назад — жълтите панелки, боровата гора около Морската градина, витрината на пекарната, където майка ми купуваше кравай в неделя сутрин.
Влязох във входа. На първия етаж миришеше на нафталин и на локум — доларската баба явно беше варила сладко. Стълбите бяха измити, както винаги, а на третия етаж стояха саксиите с мушкато на мама.
Мъжът чакаше пред вратата. Чист, с тънка папка, с бележник, в който пишеше нещо на сгънато листче. Не биеше на зъл. Набързо извади телефона си, снима табелката над етажа. Стори ми се, че брои стъпалата.
— Вие сте за огледа? — попитах.
Той се обърна.
— Да! Вие сте…?
— Собственичката.
Той протегна ръка.
— Много се радвам. От снимките не си личеше, че е толкова слънчев. Обзаведен ли е? Искаме да наемем за две години, жена ми е бременна с второто, търсим нещо с тераса…
Прецедих думите му. Хубав, шашнат от радост човек, който смята, че е попаднал на свястна квартира.
— Апартаментът не е за отдаване — казах.
Той спря. Усмивката му увисна.
— Но аз разговарях с една жена…
— Жената е моя свекърва. Апартаментът не е неин. Той е на майка ми. А от два месеца — мой. И не се дава под наем.
Мъжът настоя още малко. Каза, че вече си били направили сметката, че днес последен ден от ангажимента му, че имат нужда. Аз не отстъпих.
— Краси — казах, когато той слезе по стълбите, — ако някой друг дойде, кажи им, че апартаментът е на семейството. И няма да се продава.
Краси ме погледна през открехнатата врата.
— А Мартин?
Не казах нищо. Само отворих. Влязох. Затворих.
Вътре не беше пипано от февруари. Чашата на мама стоеше на мивката, с позлатения ръб, с тънкия червен слой от последното кафе. До нея — резен сух хляб, от който никой не беше отхапал. На поличката с иконите лампадата беше изгаснала. Прозорецът на терасата беше затворен, а мушкатото вече беше пуснало дълги тънки стъбла, търсещи светлината.
Седнах на канапето, на което майка ми спеше през дрямките си. Не плаках. Въобще не плаках от февруари. Сълзите бяха заключени някъде дълбоко, както се заключва едно наследство, за което още не си готов.
Извадих телефона. Набрах адвокатката.
Понеделник, 10:00. Подписвам пълномощно за възстановяване на сумата. Сряда, 14:30. Нотариус на „Александровска“. Прехвърлям апартамента на фондация, която помага на бременни жени в Бургас. Четвъртък, 18:10. Изпращам на Мартин имейл: „Осемте хиляди лева. И обявата. До вторник в същия час. После — развод.“
Свалих снимката на мама от етажерката. Сложих я в чантата. Излязох, заключих с двата ключа — моя и нейния.
В понеделник, пред нотариуса, нотариалният изповеден лист беше за фондацията. Мъжът, който водеше делата, ме питаше нещо, а аз гледах в ъгъла на кантората паяжината, която никой не беше махнал от пролетта.
Когато подписах, преброих мълчаливо: осем хиляди лева. Единайсет години брак. Два месеца траур. Един апартамент. И подписа ми — най-лекият подпис в живота ми.
Мартин звънеше после. Много пъти. Веднъж дойде пред входа. Но Краси му каза, че не съм там.
Никога повече не каза „ние с мама“. Поне не пред мен. А аз така и не влязох да видя дали мушкатото е оживяло. Само поливах отвън, през терасата, с лейката на мама, с кокалчета, побелели от стискането.
