Двайсет и четири дни. Точно толкова бяха изминали, откакто шестте дъщери на Христо Стоянов бяха успели да прогонят тридесет и осем различни жени, наети да се грижат за тях. Последната изхвърча през портала с разкъсана блуза и жълта боя в косата, крещейки на охранителя, че тези деца не се нуждаят от бавачка, а от свещеник и вероятно клетка.
Христо я наблюдаваше как тича надолу по стръмната варненска уличка от прозореца на кабинета си. Беше на четиридесет и три, собственик на най-голямата верига строителни хипермаркети в страната, милионер многократно, лице от корицата на "Форбс България". А сега стоеше приведен над бюрото, стискайки снимка на покойната си жена Елена, заобиколена от смеещите им се дъщери. Тогава къщата беше пълна с живот. Сега беше пълна с дим от поредния опожарен персийски килим.
— Тридесет и осем… — прошепна той. — Какво, по дяволите, пропускам?
На вратата се почука. Влезе асистентът му Даниел, млад мъж с очила и вечно притеснено изражение, стиснал таблета си като спасителен пояс.
— Шефе…
— Недей.
— Още не съм казал нищо.
— Знам — Христо не вдигна глава. — Отказаха.
Даниел въздъхна тежко.
— Обадих се във всяка агенция от Варна до Бургас. Никой не иска да поеме адреса. Предупреждават колегите си, че тук е опасно. Казват, че в тази къща… децата са невъзможни.
Христо се изсмя горчиво. Чу се трясък откъм източното крило, последван от триумфален детски писък. После смях. Не радостен. Такъв, който кара възрастните да настръхват.
— Намери някого — процеди той. — Чистачка, готвачка, бавачка, каквато и да е. Някой, който няма да избяга след два часа.
Даниел кимна колебливо и излезе. А Христо продължи да гледа към морето, без да знае, че помощта вече пътуваше с автобус номер 409 от "Аспарухово".
В същия този момент в малка кухня в квартала Лора Петрова тъкмо допиваше кафето си от джезве за два лева. Беше двайсет и шест годишна, студентка последна година по детска психология в СУ, която учеше дистанционно и чистеше къщи, за да си плаща семестрите. Семестриалната такса беше 740 лева, а в портмонето ѝ имаше точно единайсет и петдесет. Майка ѝ продаваше баници на сергия пред Морска гара по левче бройката и всяка стотинка се броеше. На хладилника висеше известие за просрочен ток — червена лента с дата отпреди три дни и сума 123 лева.
Телефонът иззвъня в 17:43. Лора вдигна веднага.
— Спешна поръчка — каза диспечерката. — Тройно заплащане.
Лора примигна.
— Тройно? Каква е уловката?
— Голяма къща в "Евксиноград". Но никой не остава. Децата са прогонили трийсет и осем души за двайсет и четири дни.
Повечето хора биха отказали веднага. Лора погледна избелелите си маратонки, купчината учебници, които още не можеше да си позволи, и неплатените сметки.
— Дайте адреса.
По-малко от час по-късно автобусът я изкачи по хълмовете над Варна. Билетчето ѝ струваше лев и шейсет. Къщата беше внушителна — бяла каменна вила с огромни панорамни прозорци, идеално подрязани чемшири и мраморен фонтан в предния двор. Всичко крещеше пари. Всичко, освен това, което се криеше зад входната врата.
Охранителят ѝ отвори с извинително изражение.
— Късмет — каза той, сякаш я изпращаше на фронта.
Интериорът беше сюрреалистичен. По лъскавия под от италиански гранит бяха размазани корнфлейкс. По кремавите стени се виеха драскулки с черен маркер. Няколко порцеланови кукли лежаха обезглавени върху дивана, а до разбита дизайнерска лампа проблясваха стъклени парчета.
Христо я посрещна на стълбите. Не приличаше на могъщия бизнесмен от списанията. Вратовръзката му беше разхлабена, под очите му имаше тъмни кръгове, а раменете му бяха отпуснати, сякаш носеше нещо тежко.
— Благодаря, че дойдохте. Аз съм Христо. Вие сте тук за основно почистване. Дъщерите ми… — той спря, търсейки думи. — Преминават през труден период.
— Само почистване ли? — попита Лора, оглеждайки внимателно опустошението.
— Само това.
Силен удар разтресе вратата на кабинета. Отвън някой извика:
— Още една!
Втори глас, по-млад, се засмя зловещо:
— Да видим дали ще оживее до вечеря!
Христо затвори очи засрамен.
— Съжалявам.
Лора просто вдигна раницата си.
— Ще започна долу.
Когато излезе в коридора, шест момичета я чакаха, подредени като малка армия. Най-голямата, Ема на петнайсет, стоеше облегната на парапета със скръстени ръце. Дванайсетгодишната Александра държеше кофа с нещо, приличащо на смес от боя и лепило. Близначките Ралица и Росица въртяха ножици между пръстите си. Деветгодишната Петя влачеше мокро одеяло по пода. А шестгодишната Калина притискаше до гърдите си проскубано плюшено зайче с едно ухо — на гърба му личеше избеляло петно от лепенка.
Всичките шест чифта очи се впиха в нея.
— Ти си номер трийсет и девет? — попита Ема.
Лора се усмихна.
— Зависи. Трийсет и девет какво?
— Възрастните, дето все казват, че не ги е страх и после бягат.
— Плачат още преди вечеря — допълни Ралица.
Вместо да отговори веднага, Лора ги изгледа едно по едно. Не видя разглезени хлапета. Видя шест момичета, които предизвикваха поредния възрастен да ги изостави.
— Аз не съм бавачка. Дойдох да чистя — каза тя спокойно.
Александра вдигна кофата с лепилото.
— А ние ще те направим мръсна.
— Ще се изкъпя и пак ще чистя.
Близначките се спогледаха объркано. Това не беше реакцията, която очакваха. Лора извади от раницата си гумени ръкавици, здрави чували за боклук и малък бележник.
— Първо чистя счупеното стъкло. Днес никой няма да се нарани.
Ема присви очи.
— Не можеш да ни казваш какво да правим.
— Не ви казвам. Просто отказвам да позволя някой да стъпи върху парчета стъкло, докато се правите, че домът ви е бойно поле.
Настъпи тишина. После мъничката Калина попита тихо:
— А ако ние почнахме да крещим пак?
— Крещяли сте двайсет и четири дни — отвърна Лора. — Стените пак са мръсни. Паркетът пак е съсипан. Крещенето явно не е много ефективно.
Росица изсумтя, опитвайки се да потисне неволна усмивка. Ема ѝ хвърли предупредителен поглед. Лора клекна до счупеното стъкло.
— Ако ще прекараме този следобед заедно, предпочитам да знам имената ви. Не обичам да чистя покрай непознати.
Никой не отговори близо минута. Накрая Калина прошепна:
— Аз съм Калина.
— Приятно ми е, Калина.
После една по една:
— Петя.
— Ралица.
— Росица.
— Александра.
И накрая, с нежелание:
— Ема.
Лора ги повтори бавно. Внимателно. Сякаш всяко от тях имаше значение. Нещо невидимо помръдна във въздуха. Съвсем мъничко. Но достатъчно.
Христо излезе предпазливо от кабинета, очаквайки хаос. Вместо това завари Лора да мете стъкло, а дъщерите му да я гледат мълчаливо. Без крясъци, без сълзи, без хвърчащи предмети. Той застина.
— Всичко наред ли е?
Александра отговори, без да го погледне.
— Не се меси.
Христо замръзна. Лора се изправи.
— Господин Стоянов, ще ми трябват контейнери за опасни предмети — каза тя. — И ако искате да остана, спрете да казвате, че става дума само за чистене.
Той я погледна объркано. Всичките му дъщери го изгледаха изчакващо. Христо преглътна тежко. Гласът му се напука.
— Майка им… Елена почина преди двайсет и четири дни. Оттогава не знам как да ги достигна.
Калина изпусна зайчето си. Петя се загледа в пода. Близначките инстинктивно се приближиха една до друга. А Ема пристъпи напред. Бавно бръкна в джоба на суичъра си. Извади стар телефон.
— Тогава обясни това — каза тя тихо, но всяка сричка режеше.
Христо пребледня.
— Не се прави. Ние вече знаем — гласът на Ема беше равен, почти шепот. — Мама не умря, защото беше болна. Умря със сърце, разбито от теб.
— Това не е вярно! — ахна той.
Ема отключи телефона. Показа кореспонденцията между майка си и сестра ѝ Габриела, водена в последните шест месеца от живота на Елена.
"Не мога повече. Никога го няма. Момичетата постоянно питат къде е татко. Той обеща, че ще се промени. А пак избра работата."
Христо затвори очи. Ема не спря.
— Денят, в който на мама ѝ спря въздухът, ти се обадихме дванайсет пъти. Дванайсет. Знаеш ли колко обаждания трябват, докато едно момиче осъзнае, че не е важно?
— Бях в София, на среща с инвеститори…
— Поздравления! — изсмя се горчиво Ема. — Дано срещата си е струвала да пропуснеш последния хубав ден на мама.
Лора най-сетне разбра. Счупените мебели, палежите, атаките. Това не бяха разглезени деца. Това бяха шест опечалени дъщери, открили яростта преди мъката.
Христо се свлече на стълбите. Гласът му беше едва доловим.
— Платих всички лечения. Най-добрите онколози. Най-добрите болници.
— На мама не ѝ трябваха само доктори — каза Александра. — Трябваше ѝ съпругът.
За първи път от години Христо спря да се крие зад парите си.
— Мислех, че да печеля повече значи да обичам повече. Не можех да гледам как жена ми умира и се скрих в работата. Бях страхливец.
Ема го изгледа втренчено. Очакваше извинения, гняв, наказание. Всичко, освен тази честност. После отвори друга папка в телефона.
— Намерихме и снимки.
Тя му подаде екрана. Кадри с ниско качество, правени сякаш с телефон отдалеч. Христо влиза в хотел с Габриела. Христо прегръща Габриела пред частна клиника. Христо ѝ помага да се качи в джипа му — черен "Мерцедес", моделът, който караше предишната година.
— Мама ги е пазила в отделна папка — прошепна Александра. — Мислеше, че сте заедно.
— Не! — Христо отговори мигновено. — Никога!
— Удобно — изсумтя Ема.
Лора се намеси внимателно.
— Габриела е жива, нали?
Христо кимна.
— Обадете ѝ се. Сега. Защото така — тя посочи телефона и снимките — ще се давите в предположения още месеци, а майка ви не е искала точно това.
Ръцете на Христо трепереха, докато набираше номера. Сложи го на високоговорител. Три позвънявания. После гласът на Габриела.
— Христо?
— Лельо Габи, тук сме всички — каза Ема рязко. — Имаме снимки. И съобщения.
Настъпи дълга тишина.
— Снимките… — Габриела замълча за момент. — Идвам. Не по телефона. Идвам да видя очите ви.
Двайсет минути по-късно колата ѝ спря пред портала. Габриела влезе с протрит жълт плик, стиснат в ръка, и кожена папка с документи. Косата ѝ беше прибрана набързо, а под мишницата си носеше лаптоп. Тя постави плика на ниската масичка в хола, върху която още имаше стъклени парчета, и отвори папката.
— Първо — гласът ѝ беше дрезгав, но спокоен — тези снимки бяха направени в деня, в който баща ви ми помогна да занеса документите за клиниката в Мюнхен. Ето оригиналите. — Тя извади от папката лист с печат на болница "Рехтс дер Изар", датиран отпреди шест месеца. Няколко формуляра за попечителство, застраховки, фактура за превод от сметката на Христо. — Вижте датите. Същият ден като на кадрите.
Тя плъзна пръст по реда на фактурата. Ема се вторачи в цифрите и датата. После Габриела извади отделен, по-малък плик.
— Снимките от улицата… Елена ги поръча на частен детектив преди година. Притесняваше се, че Христо крие нещо за здравето ѝ. Искаше да знае къде ходи по цял ден. Затова го е следила — не от ревност, а от страх. Детективът документирал всяка среща, включително тази с мен пред клиниката. Майка ви събрала материалите, без да попита направо, и си направила погрешен извод, защото ѝ липсвал контекстът.
Тя отвори лаптопа, показа скрийншот от месинджър кореспонденция между нея и Елена от преди смъртта ѝ.
"Габи, не знам какво да мисля. Видях снимките. Ако ме лъже, поне ти бъди честна с мен."
"Сестро, не те лъжа. Но не мога да ти кажа всичко още. Той не иска да те тревожи. Моля те, почакай."
— Елена се чувстваше изоставена — продължи Габриела. — Беше самотна и болна и всяка липсваща информация ѝ се струваше предателство. Но Христо не ѝ изневеряваше. Просто не успяваше да бъде до нея по начина, по който ѝ трябваше. Проваляше се в най-важното. Но не ви е предал.
Тя остави папката на масата и пристъпи към плика.
— Това е писмото, което Елена ми заръча да ви дам, когато спрете да се унищожавате една друга.
Подаде го на Ема. Пликът беше мек от пипане, с надпис "За момичетата ми — след като бурята мине". Ема го отвори бавно, разгъна листовете, изписани с познатия треперещ почерк. Калина веднага захлипа.
"Моите красиви момичета… Ако четете това, значи тялото ми най-сетне се предаде. Но любовта ми — никога. Моля ви… не позволявайте моята загуба да се превърне в загуба една на друга."
Гласът ѝ секна. Александра продължи да чете на глас с пресекващ глас.
"Баща ви ще ви разочарова. Той разочарова и мен. Но разочарованието не е отсъствие на любов. Той ви обича. Просто забрави, че на хората им трябва време повече, отколкото вещи. Ако ви е яд — кажете го. Ако искате да трошите — късайте хартия. Не се унищожавайте една друга. Ако баща ви спре да слуша — седнете го на масата и го накарайте да чуе. Но не бягайте от любовта. Любовта боли. Това не я прави безполезна."
Христо закри лицето си с длани. Малката Калина се приближи тихо до него, стискайки проскубаното си зайче.
— Тате? Ти наистина ли обичаше мама?
Той коленичи бавно.
— Повече, отколкото успях да покажа.
— А нас?
Христо хвана малките ѝ ръце. Пръстите му трепереха.
— Повече от всяка компания. Повече от всеки лев. Повече от всяка среща, която избрах вместо вас.
Ема стоеше отсреща със скръстени ръце.
— Не ти прощавам — каза тя. — Не и днес.
Христо кимна бавно.
— Няма да те моля за това. Ще го заслужа. Ден след ден.
Тя остана. Не тръгна. Това само по себе си беше напредък.
Лора се обади тихо:
— Повече няма да има бавачки.
— Не — съгласи се Христо, без да пуска ръцете на Калина. — Ще има семейна терапия. И правила за всички ни.
Александра вдигна поглед към Лора.
— Значи… ти сега бавачка ли си ни?
— Не. Аз съм жената, която дойде да чисти и случайно намери по-голяма мръсотия от мръсния под.
За първи път от погребението на Елена, Росица се засмя. Тихо, крехко, но съвсем истинско.
Същата вечер имението още далеч не беше чисто. Чувалите за боклук стояха подредени в антрето, маркерите още личаха по стените. Но на вратата на хладилника в кухнята се появи лист хартия.
Най-отгоре Лора написа: ИСТИНИТЕ, КОИТО МАМА НЕ БИ ИСКАЛА ДА ЗАБРАВИМ.
Калина добави първата с треперещи букви: Решеше косата ми дори когато беше уморена.
Петя написа: Пееше ужасно фалшиво, но винаги се усмихваше.
После близначките, с един химикал за двете: Пускаше ни да спим заедно по време на буря, защото знаеше, че ни е страх.
Александра дълго стоя пред листа, после написа: Тя не искаше да мразим. Никого.
Ема остана накрая. Няколко минути мълча. После добави под всичко:
Истината рядко се побира в болката само на един човек.
Христо прочете думите и заплака открито — с цялото си тяло, приведен до хладилника сред дъщерите си. Калина взе зайчето от пода и го остави да подпира жълтия плик на масата, до празните чаши от чай.
