Яна остави чашата с кафе на плота и се обърна към Виктор, без да повишава тон. Беше началото на светлата пролет в Пловдив и през широкия прозорец на таванското жилище се виждаха керемидените покриви на Стария град, обагрени в медно от изгряващото слънце.
— Викторе, нека го кажем още сега. Без увъртания. Твоята сестра няма да спи на нашия диван. Нито пък брат ти. И майка ти — също. Това е нашият дом, не общежитие.
Той се облегна на хладилника и отпи глътка от димящата си чаша. Беше по халат, с влажна коса след душа, и изглеждаше така, сякаш цяла нощ не беше мигнал. В погледа му се четеше колебание, примесено с вина — стара, позната, носена с години като скъсан, но скъп сувенир от детството.
— Яна, те просто са ми семейство. Не мога да ги отрежа като някакъв изсъхнал клон.
— Да ги обичаш и да ги носиш на гърба си, докато прекършат гръбнака ти, са две различни неща. Аз не съм ти враг. Врагът ти би те оставил да се давиш в чуждите проблеми и да ми се усмихваш фалшиво, докато не започнеш да ме мразиш на края.
Тя премести табуретката и седна срещу него. Знаеше, че този разговор ще е труден, но беше готова. Беше го отлагала цял месец, откакто той й предложи брак под вишневите дървета на тепето. Тогава всичко беше романтика, но сега, с наближаващото подписване в общината, реалността почука на вратата с юмрук.
— Да поговорим за Женя, — продължи Яна, като посочи проектните скици на бъдещия хол, разпилени по масата. — Тя е на двайсет и седем. Спи до обяд, не работи, ти й плащаш наема в „Тракия“ и й купуваш продукти всяка седмица. Това не е помощ, Викторе. Това е издръжка на пълнолетен човек, който няма никакво намерение да си мръдне пръста.
— Тя се търси… — започна той, като въртеше в ръце очилата си.
— Вече три години се търси и единственото, което намира, е твоя портфейл, отворен на втора страница. Стига. Имаш право на свой живот. На нашия живот. Не искам да започвам брака ни с нечии чужди куфари в коридора.
Виктор въздъхна и протегна ръка към нейната. Дланите му бяха топли и леко влажни от притеснение. Беше добър човек — точно затова всички се возеха на гърба му като на безплатен трамвай. Яна го обичаше, но беше израснала сама, като единствено дете на самотна медицинска сестра в „Столипиново“, и знаеше цената на всяка стотинка и на всяка отстъпена територия. Никой не й беше дал нищо даром, и тя не смяташе да раздава извоюваното си с пот и нерви спокойствие на хора, които смятаха щедростта за даденост.
— Добре, — прошепна той накрая. — Ще й се обадя довечера. Ще й кажа, че спирам парите. Ще й купя билет до Варна, при баща й, и ще й дам нещо за първия месец.
— Не довечера, — Яна стисна пръстите му, но гласът й беше непреклонен като скала. — Сега. Веднага. Всеки час отлагане е още един ден, в който тя те държи на каишка.
Той се обади веднага, още там, бос и по халат, в кухнята. Яна не помръдна, но не искаше да притиска. Просто стоеше на плота и бършеше една и съща чаша с кърпа, докато от високоговорителя се разнесе пискливият, изпълнен с театрална болка глас на Женя.
— Какво?! Да не би тази жена да ти забранява да ми помагаш? Аз съм ти сестра, Викторе! Родна кръв! А тя коя е? Някаква пришълка от Пловдив!
— Никой не ми забранява нищо, — отвърна той глухо. — Просто е време да пораснеш. Стига толкова. След седмица спирам наема. Ето, давам ти билет и пари за старт. Нататък — сама.
В слушалката настъпи тишина, пълна с неизречени обиди, и после избухна буря. Женя крещеше, че ще звъни на майка им, че Виктор е станал под чехъл, че е предател. Той изслуша всичко, без да прекъсва, но когато затвори, ръката му трепереше. Яна мълчаливо му подаде чаша студена вода.
— Ще звъни на майка ми, — каза той. — Ще стане страшно.
— Страшното беше да се събудиш след пет години, сам и прегорял, заобиколен от хора, които те обичат само с протегната ръка. Това, което правим сега, е просто неприятно. Има разлика.
Стефка, майката на Виктор, се обади точно след два часа. Яна позна номера и този път тя взе телефона, като го остави на високоговорител. Стефка започна мазно, със сладникав глас, който познаваше твърде добре — този, с който навиваше сина си за „малки услуги“ от дете.
— Маминото момче, чух, че гониш сестра си. Срамота. Но аз ти се обаждам за друго. За сватбата ще дойда с леля ти и с вуйчо ти. Ще отседнем при вас, в новия апартамент, че да не даваме луди пари за хотели. А и Венци ще дойде.
Венци беше по-малкият брат, двайсет и пет годишен, безработен геймър, който живееше в мазето на майка си в Бургас и наричаше това „временна ситуация“ от четири години.
— Мамо, апартаментът ни е двустаен, — опита се да вметне Виктор.
— Ами ще се скупчим! Не сме господари! — засмя се Стефка. — А пък Венчи ще остане при вас малко по-дълго. Да си намери работа в големия град, да стъпи на крака. Пловдив е голям, все ще се намери нещо и за него.
Яна се наведе леко към микрофона и гласът й беше равен, почти дружелюбен, но с острието на бръснач.
— Госпожо, аз уважавам семейството ви, но нека бъдем наясно. На сватбата сте поканени вие, сама. Хотелът е платен. Всичко друго е неуместно. Венци е възрастен мъж, не бебе с колики. Ако иска да работи в Пловдив, ще си намери квартира и работа сам. Ние не държим пансион.
В линията се възцари злокобно мълчание. Чуваше се само тежкото, учестено дишане на възмутена жена, чийто свят се руши за секунди.
— Значи така, а? — просъска Стефка. — Ти, дъще, ми обявяваш война, така ли? Да знаеш, че за мен ти си враг от този момент. Ти разрушаваш семейството ми!
— Не, — отвърна спокойно Яна. — Аз просто заключвам вратата на моя дом. Разрушеното ви семейство е било строено върху гърба на сина ви. Гръбнакът му вече не е под наем. Приятна вечер.
Тя затвори.
Виктор седеше на дивана, втренчен в пода, със стиснати юмруци. Изглеждаше така, сякаш току-що бе прескочил пропаст и още не вярваше, че е кацнал на другата страна.
— Аз лош син ли съм? — попита той дрезгаво.
— Ти си най-добрият син, когото някога са имали, — каза Яна и коленичи пред него, за да го погледне в очите. — Просто днес за първи път им каза истината, а не това, което искат да чуят. Истината винаги боли в началото. После лекува.
— Ще мразят мен. И теб най-вече.
— Днес ще ни мразят. Утре, когато Женя си намери работа, а Венци се научи да се изхранва сам, ще започнат да ни уважават. А дори и да не стане, ние ще спим спокойно в собствения си дом, а не на дюшек в хола, притиснати от чужди вещи и чужди капризи.
Две седмици по-късно, в деня на сватбата, Стефка пристигна сама. Беше облечена в тъмносиньо, сърдита и нацупена, като дете, на което са взели играчката. Седна на последния ред в скромната зала на общината и не продума нито дума през цялата церемония. Яна й кимна учтиво, без да настоява за контакт. Виктор стисна ръката на жена си и когато си размениха халките, в очите му имаше облекчение, примесено с едва доловима тъга.
По-късно, на вечерята в малък ресторант до реката, Стефка пристъпи към Яна. Държеше чаша вино като щит и изгледа снаха си с предизвикателство.
— Да знаеш, че ти развали семейството, — каза тя тихо. — Раздели ни.
— Аз не разделих никого, — Яна отпи от чашата си. — Аз просто отказах да бъда част от схема, в която един човек работи, а петима консумират. Вие сте майка на прекрасен мъж. Гордейте се с него. Не го товарете като магаре.
Стефка присви очи, после погледна към сина си, който се смееше на нещо с кума си. Нещо в лицето й трепна — може би спомен за онова малко момче, което винаги делеше закуската си с братчето си, без да му кажат, или може би просто умора от годините празни изисквания.
— Ти жестока ли си, или просто много умна? — попита тя накрая.
— Нито едното. Аз съм просто човек, който не се страхува да каже „стига“, когато му изцеждат душата. Няма нищо лошо в това. Опитайте някой път.
Стефка не отговори. Само остави чашата и се върна на масата си. Яна не знаеше дали това е победа или примирие, но в момента и двете бяха достатъчни.
Шест месеца по-късно телефонът звънна в два през нощта. Беше лелята на Виктор от Бургас, разплакана. Венци беше изпаднал в тежка криза, затънал в дългове, в пълен хаос. Стефка беше в истерия, Женя — също. Цялото семейство крещеше за помощ и погледите им, макар и през стотици километри, бяха насочени право към Пловдив.
Виктор погледна Яна в мрака на спалнята. Очите му бяха въпросителни, но без паника. За пръв път в тях нямаше вина — само нужда от съвместно решение.
— Мисля за клиника за зависимости. Четири седмици, програма. Скъпо е, но можем да го платим заедно, — каза той.
— Съгласна съм, — отвърна Яна без колебание. — Това е помощ. Да го вземем тук да живее, да го храним и да го търпим пиян на дивана ни, би било присъда и за трима ни.
— Няма да го водя тук, — потвърди той. — Но ще му помогна да стъпи на крака. За последно. И то с ясни условия.
— Условията са твоята нова суперсила, — усмихна се тя леко и го целуна по челото.
На следващия ден Виктор се обади на брат си. Говори му твърдо, без да се поддава на хленчене, и му постави срокове. Венци бесен затвори, крещейки, че са го изоставили, но след седмица се обади отново — смирен, изплашен, готов да приеме условията. Приеха го в клиниката, платиха месеца и повече — нито лев. Яна знаеше, че това е последният шанс, който дават, и че границата е поставена здраво.
Една вечер, докато се прибираха по калдъръмените улички на Капана, ръка за ръка, Виктор спря и я погледна с влажни очи.
— Знаеш ли, мислех, че да обичаш значи да даваш, докато самият ти не останеш празен. Че геройството е да стиснеш зъби и да носиш всички.
— А сега?
— Сега знам, че да обичаш значи да кажеш: „Ти можеш и сам. Аз вярвам в теб. Но няма да падна вместо теб.“ Ти ми спаси живота, Яна. Откъсна ме от кръга на вината.
— Не съм те спасила, — тя се облегна на рамото му. — Просто ти казах, че имаш право да дишаш свободно. Ти сам избра да не се задушаваш повече.
Дъжд закапа по покривите и те се прибраха тичешком в топлия си апартамент. Беше малък, подреден и техен. Без непознати обувки в коридора. Без драма в хола. Само спокойствието на двама души, които бяха извоювали правото си да бъдат заедно, без да носят чуждия багаж.
Когато легнаха, Виктор се обърна към нея и попита:
— А какво стана с онези, дето каза „сам“?
— С тях стана това, което трябва, — прошепна Яна. — Започнаха да се учат да плуват.
— Мислиш ли, че ще се справят?
— Ако не се справят, значи никога не са и искали. Но ние им дадохме въдицата. Вече не сме виновни.
Извън прозореца градът шумеше, равнодушен и обещаващ. Светлините на тепетата примигваха като фарове, които сочат пътя към брега. И двамата знаеха, че пътят няма да е лесен, но беше техен. Сами. Така, както и ние. Без тях.
