# Котвата остана на дъното
Когато Радослав Стоянов вкара своя черен Порше Кайен в гаража на новата къща в квартал Изток, беше далеч след полунощ. Стефка — така се казваше жена му от единайсет години — стоеше в кухнята и режеше лимон за чай. На масата имаше отворена бутилка вино от Мелник, до която никой не се беше докоснал. Радослав свали сакото си, метна го на стола и, без да поглежда съпругата си, каза:
— Сделката с германците пропадна. Искат отсрочка от шест месеца.
Стефка избърса масата с кърпа, макар че беше чиста, и не отговори.
Радослав притежаваше на петдесет и три години три строителни фирми, верига складове в Бургас и Варна, и яхта с дължина осемнайсет метра, която зимуваше в пристанището на Созопол. Имаше и навик всеки петък да излиза сам в морето — да лови риба, да слуша стари записи на Щурците, да пие уиски от пластмасова чаша. Стефка наричаше това негов „старчески каприз". Тя беше на четирийсет и три и от три години изневеряваше на мъжа си с Любомир — фитнес инструктор в скъп клуб на булевард „Черни връх".
С Любомир се запознаха случайно: той й помогна да настрои бягащата пътека, докосна кръста й, докато оправяше наклона, и след месец вече наемаха апартамент зад гаражите в Слатина. Там миришеше на чужда старост и котешка урина, но Стефка ходеше там два пъти седмично и се чувстваше жива.
Планът не узря веднага.
— Просто поискай развод — каза веднъж Любомир, запалвайки цигара на балкона.
Стефка се засмя. Гледаше го през полуотворената врата и мислеше колко малко разбира той от пари.
— При развод ще получа апартамента в Лозенец и жалки издръжки. А аз искам всичко.
Започна да се подготвя. Стана внимателна към Радослав — питаше за налягането му, готвеше запеканки, смееше се на плоските му шеги. Успоредно с това намери Илия — охранител от яхтеното пристанище, който в миналото беше имал проблеми с хазарта. Илия се съгласи да помогне за двайсет хиляди евро, половината получи предварително.
Съботната сутрин беше ясна и безветрена. Стефка предложи на Радослав да излязат заедно.
— Само двамата, както преди — каза тя и свали ръцете му от волана, когато спряха на червен светофар.
Той се усмихна. Беше забравил какво е да го искат.
Яхтата се отдели от кея в Созопол малко след десет. Вятърът беше топъл, морето — плоско като ламарина. Стефка седеше на кърмата с бяла шапка и тъмни очила. Радослав завърза въжето на кнехта, провери горивото и пое на югоизток.
След четири часа брегът изчезна.
Тогава на палубата се появи Любомир. Радослав го видя първо в отражението на стъклото при щурвала. Обърна се рязко.
— Какво прави той тук?
Стефка стана от стола, свали слънчевите очила и ги остави на масата. От каютата излезе Илия. Радослав направи крачка към жена си, но Илия го хвана изотзад за лактите.
— Стефке? — гласът на Радослав все още звучеше като въпрос.
Тя не отговори. Любомир извади от торбата тежка котва с къса верига. Острите й краища бяха увити с изолирбанд. Докато Илия държеше Радослав, Любомир уви веригата около глезените му и я заключи с катинар.
Радослав дишаше учестено. Не крещеше. Само повтаряше:
— Стефке, Стефке…
Тя обърна поглед към хоризонта. После каза тихо:
— Пуснете го.
Котвата издрънча по палубните дъски и потъна в тъмната вода. След нея — Радослав. Водата се затвори без плясък, само няколко мехура излязоха на повърхността.
Любомир отвори бутилка шампанско, която беше донесъл в раницата си. Стефка пи от пластмасовата чаша, която Радослав използваше за уискито си. После я хвърли зад борда.
— Вече е наше — каза Любомир и я прегърна през кръста.
Една чайка кръжеше над мачтата. Стефка вдигна чашата към птицата, сякаш я поздравяваше.
На пристанището в Созопол тя съобщи на полицията, че мъжът й паднал зад борда през нощта, след като пил твърде много. Претърсването продължи три дни. Тяло не беше открито. Стефка носеше черно, не слагаше грим, а на помена в ресторант „Старият град" се държеше за ръката на свекърва си, докато я водеха до масата.
Седмица по-късно адвокатът й обясни, че имуществото не може да премине към нея, докато съдът не признае Радослав за починал. Процедурата е дълга. Шест месеца минимум.
— Толкова ли? — попита Стефка.
— Да. Има и разследване.
На втория ден след този разговор в къщата в квартал Бояна дойдоха двама мъже с тъмни якета. Стефка ги посрещна с кафе. Беше сигурна, че искат още свидетелски показания.
Единият мъж постави на масата снимка.
Стефка вдигна чашата, стисна я с две ръце и я остави обратно, без да отпие.
На снимката Радослав беше жив. Седеше на стол в полицейски участък с кърпа през раменете и пиеше чай от пластмасова чаша.
— Как… — думата излезе от нея като въздух от пробита гума.
Радослав плуваше от дванайсет години. Освен това преди два месеца от яхтата му бяха откраднати спасителни жилетки и той поръча нови, сгъваеми, които прибра в цилиндри точно под щурвала. А още по-важно — докато строяха кея в Созопол, той беше помогнал на един пенсиониран водолаз да си ремонтира лодката. Водолазът му беше показал как се освобождава възел под вода с една ръка.
Котвата го повлече надолу. Радослав не изпадна в паника. Знаеше, че веригата е увита около глезените му на два ката, а катинарът стои върху нея. В джоба на шортите си държеше малък сгъваем нож, който винаги носеше за рязане на въжета — прибран в закопчан джоб на бедрото, с цип, който Любомир дори не забеляза, докато опипваше набързо якето и сакото на Радослав. Шортите останаха непроверени.
Под водата Радослав измъкна ножа и заряза не веригата, а пластмасовите каишки, с които бяха стегнати глезените му. Веригата се плъзна. Котвата продължи надолу. Радослав заплува нагоре, но не право към яхтата. Отдалечи се от нея, плува под вода, докато дробовете му не засвириха.
Изплува на повърхността. Яхтата беше далече, почти точка. Брегът не се виждаше. Остана в морето три часа и половина, докато не го забелязаха рибари от Поморие, които ловяха сафрид.
В полицията Радослав разказа всичко. Следователят го помоли да не се обажда на никого още няколко дни. Стефка трябваше сама да се издаде.
И тя се издаде.
В деня след изчезването му Стефка преведе от сметката на мъжа си трийсет и две хиляди лева по сметка на фитнес клуба, където работеше Любомир — уж като „обезщетение" за загубени тренировки, но сумата беше точно два пъти повече от онова, което дължеше на Илия. Следователите проследиха превода за часове.
Стефка се взираше в снимката. Ръцете й бяха под масата, затова никой не видя, че си е счупила нокътя на левия палец, стискайки ръба на стола.
— Госпожо Стоянова, пускаме записа — каза единият мъж.
Радослав беше инсталирал камера над щурвала, след като предната есен от яхтата изчезнаха две скъпи въдици и GPS-устройство. Камерата работеше на батерия и записваше на карта. Любомир не я забеляза.
На екрана Стефка видя как самата тя казва „Пуснете го". Видя как хвърля чашата зад борда. Видя как Любомир отваря шампанското.
Тя не каза нищо. Просто отмести снимката настрани, сякаш й пречеше на масата.
Любомир беше задържан същата вечер в гардероба на фитнес залата, докато се опитваше да изтрие кореспонденцията си. Илия беше открит в апартамента си в Слатина — банковият превод към сметката му от същия следобед стигаше за обвинение.
Радослав не отиде на делото. Беше в Созопол и гледаше как кранът вади яхтата от водата за годишен ремонт. Докато работниците миеха дъното, той стоеше на кея и ядеше баничка от близката пекарна. Една чайка се опита да му я отнеме. Той отчупи половината и я хвърли напред.
После отвори есемес от следователя: „Призна си. Гледайте си живота."
Радослав изтри съобщението и се загледа в рибарска лодка, която влизаше в пристанището с улов. На кърмата й имаше ръждясала котва, от която капеше морска вода. Гледа я дълго, после се качи в камиона на пристанищния пазач и отиде да си вземе кафе от автомата на бензиностанцията.
Къщата в Бояна Стефка не видя повече. Радослав я продаде за четиристотин и двайсет хиляди евро. Договорът носеше неговия подпис от втория ден след делото. Апартаментът в Лозенец, който Стефка мислеше, че ще задържи, беше прехвърлен на по-старата сестра на Радослав. Стефка разбра, когато отиде да вземе зимното си яке и намери ключалката сменена. На вратата имаше лепенка с името на сестрата. Постоя пред входа. После слезе по стълбите и си купи дюнер от близката будка. Изяде го седнала на пейката до спирката на тролей №2.
Яхтата Радослав задържа. На следващия петък излезе сам в морето. По средата на пътя отвори бира, седна на ръба и погледна надолу. Някъде там, на седемдесет метра дълбочина, лежеше котвата с веригата. Рибарите от Поморие, които го бяха извадили от водата, идваха на гости през юли. Радослав им даде два картофени салата и донесе от избата литър домашна ракия от Сунгурларе.
Нищо не се промени в живота му, освен едно: вече не пиеше вино от Мелник. Пиеше само ракия, и то когато имаше с кого.
