Телефонът ми звънна в седем сутринта. Още спях, а на екрана светеше "Радка Стоянова" — жената, с която двайсет и три години деляхме една чакалня, един двор и една автомивка на изхода на Стара Загора.
— Виолета, ставай — каза тя, без "добро утро". — Дойде тук един клиент, пита за теб. Казва, че си му обещала да прегледаш скоростната кутия.
Седнах в леглото и погледнах будилника. Радка винаги знаеше кога да звънне — не рано, не късно, точно когато имах нужда някой да ми напомни, че животът продължава.
Работех в автосервиза на баща си от петнайсет години. "Стоянов и дъщеря" пишеше на табелата над портала, макар че последните шест години само аз стоях под колите, само аз миришех на масло и разтворител, само аз ставах в шест, за да отворя вратата преди първия клиент. Баща ми почина, когато бях на трийсет и две. Сервизът остана на мен и на брат ми Николай — по документи наполовина на всеки, макар че той не беше идвал тук от години. Живееше в София, продаваше застраховки, обаждаше се на рождени дни.
Радка държеше павилиона за кафе точно срещу входа на сервиза. Още от времето, когато баща ми режеше гуми и продаваше вулканизация без касов бон, тя му носеше кафе с две захарчета всяка сутрин в осем без пет. С мен продължи същото — само дето сега захарчетата бяха едно, защото "остаряваме, Виолетке, трябва да пазим фигурата".
Онази есен, когато навърших четирийсет и една, Николай дойде за пръв път от три години. С кола под наем, с костюм, който не пасваше на двора пълен с автомобилни джанти. Седна на терасата на бащината ни къща и каза, че иска да говорим "по същество".
— Продавам своя дял — рече той. — Намерих купувач. Голяма верига, ще правят автосервизна мрежа в целия регион. Дават добри пари.
— На мен не си предложил да го купя — казах аз. — Дори не си попитал дали искам да продължа.
— Ти не можеш да платиш толкова, колкото дават те, Вельо. Бъди реалист.
Реалист. Тази дума ме преследваше цяла нощ. На сутринта отидох в сервиза по навик — да отворя, да проверя количката с инструменти, да включа компресора. Но пред портала стоеше нов катинар. Не моят. Друг, лъскав, чисто нов.
Обадих се на адвоката, с когото татко работеше цял живот — Тодор Илиев, дребен човек с очила, дебели като буркани, който познаваше всяка хартия, минала през тази фирма. Той ми обясни бавно, сякаш се страхуваше да не ме нарани допълнително: Николай беше упълномощен от нотариален акт да управлява общата собственост, докато аз работех "на място", без да проверявам документите. Преди пет години, когато татко се разболя, подписахме един пълномощник в болницата — набързо, за да може някой да оправя сметки, докато той лежи в интензивното отделение на "Тракия". Тогава не четох внимателно. Николай беше в общото пълномощно вписан като едноличен представител за "всякакви разпоредителни действия".
— Той е имал право да го направи — каза Тодор Илиев тихо. — Юридически чисто.
Седях в колата пред кантората и гледах напред, без да виждам нищо конкретно. На радиото вървеше някаква стара песен на Лили Иванова, а аз мислех само за едно: петнайсет години миризма на масло под ноктите ми, петнайсет години недели прекарани под колите на съседи, докато другите ходеха на море — и всичко това изчезна с един подпис, който дори не помнех, че съм сложила.
Радка ми звънна пак същата вечер.
— Ела у нас — каза тя. — Направила съм баница с лук. Пък и Митко донесе домашно вино от Копривщица.
Не исках да ходя никъде. Исках да седя в тъмното и да мразя брат си. Но тя звънна три пъти, докато не вдигнах и не се съгласих.
Митко, съпругът й, бе бивш шофьор на камион, който сега отглеждаше зайци и играеше табла в кафенето на площада. Седна срещу мен на масата, наля вино в чаша с изтъркан ръб и каза само:
— Знаеш ли колко пъти баща ти ми е ремонтирал камиона без пари, когато нямах с какво да платя?
Не знаех. Той продължи:
— Три пъти. Веднъж карбуратор, веднъж скоростна кутия, веднъж просто спирачки, дето бях забравил да проверя. Никога не поиска нищо в замяна. Каза ми: "Митко, ще си оправим сметките, като му дойде времето."
Радка сложи баницата на масата и седна до мен.
— Виолета, чуй ме. Половината от този двор е твоят живот. Другата половина е хартия, която е подписал брат ти. Хартията не е по-силна от труда ти, само дето трябва някой да го докаже пред закон.
На другата сутрин отидохме тримата — аз, Радка и Тодор Илиев — в районния съд в Стара Загора. Не за да отменим сделката веднага — Тодор беше категоричен, че бързо решение няма да има. Но той намери нещо, на което разчиташе: клауза в стария договор за съсобственост, подписан от баща ни още при регистрацията на фирмата през 2003 година, според която единият съсобственик има право на предимство при продажба на дял на трета страна, ако плати пазарна цена в срок от трийсет дни.
Трийсет дни. Сумата, която веригата беше предложила на Николай за неговия дял, беше седемдесет и две хиляди лева.
Нямах толкова. Но имах нещо друго — репутация от петнайсет години и хора, които помнеха ръцете на баща ми под капака на техните коли.
Радка отиде първа. Не поиска нищо от мен, просто извади плик от чекмеджето на павилиона.
— Три хиляди и петстотин. Спестовна книжка, събирана от кафенцата, дето продавам всяка сутрин от единайсет години.
Митко продаде десет зайчета предсрочно и добави хиляда и двеста. Съсед от отсрещната сграда, чиято "Дачия" карах безплатно от пет години, защото беше вдовица с пенсия от триста лева, дойде с петстотин лева в кафяв плик и каза само: "За доктора да ми оправиш карбуратора някой ден."
Тодор Илиев организира заем от кооперативна банка срещу бъдещите приходи на сервиза — четирийсет и пет хиляди, с гаранция от клиентската база, която той документира с фактури за последните три години. Останалото допълних от спестявания и от продажба на бащиния ни ловджийски пушка, който тъй и тъй никой не пипаше от десет години.
Точно на двайсет и осмия ден от срока стоях в кантората на нотариуса с папка, пълна с документи, банков превод и подписания договор за упражняване на правото на предимство. Николай дойде — трябваше да присъства лично за прехвърлянето. Седна срещу мен, костюмът му този път беше по-евтин от предишния.
— Веригата вдигна цената — каза той тихо, вместо поздрав. — Осемдесет хиляди сега предлагат.
— Твоят дял вече не е твой да го продаваш — казах аз и сложих папката на масата пред нотариуса. — Прочете ли клаузата от 2003, преди да подписваш пълномощно?
Не отговори.
Нотариусът провери документите, банковия превод потвърди, че сумата е постъпила изцяло по сметката на купувача — тоест на Николай — и след два часа подписване на актове сервизът "Стоянов и дъщеря" стана изцяло мой. Само мой, по документ, с моето име като едноличен собственик.
На излизане от кантората Николай стоеше на тротоара, гледаше телефона си, чакаше такси.
— Вельо — каза той. — Можехме да го разделим поравно. Парите от веригата.
— Можехме — отвърнах аз. — Ти реши друго.
Влязох в сервиза същия следобед. Свалих новия катинар с клещи, купих си друг, стар модел, същия като преди — този, който татко беше слагал на портала трийсет години. Радка дойде с кафето в осем без пет, седна на стола до входа и каза:
— Е, сега пак сме на позиция, Виолетке.
Компресорът заработи, миризмата на масло се разля по двора, и някъде в далечината, откъм площада, звънна камбаната на църквата "Успение Богородично" — единайсет удара, точно навреме за първия клиент на деня.
