— Махай се от пътя ми, мръснице. Не виждаш ли кой идва?
Стефка стисна дръжката на кофата и отстъпи крачка назад. Момичето, което синът ѝ смяташе да направи своя съпруга след по-малко от седмица, току-що беше изсъскало тези думи, без дори да вдигне очи от телефона си. Беше средата на октомври, а през прозорците на вилата в Бояна се виждаше как вятърът обира последните листа от старата липа в двора. Моника носеше копринен халат, небрежно метнат върху раменете, и бавно бъркаше с лъжичка в порцелановата си чаша. Ароматът на прясно сварено кафе изпълваше кухнята.
Стефка остави кофата на пода и мълчаливо започна да избърсва плота до печката.
Вчера тази жена беше седяла на същата маса, пиейки чай от лайка, и ѝ беше разказвала колко много уважава майките, които сами са отгледали децата си. "Стефке, вие сте истински герой. Останала сте вдовица на четиридесет и две и въпреки това сте създали такъв прекрасен мъж като Камен." Думите бяха толкова сладки, че залепваха по небцето.
Днес обаче Стефка не беше Стефка. Беше просто Габриела — жената на средна възраст, наета от агенция за почасова работа, дошла да измие прозорците и да подреди гардероба на младата госпожа. Сива престилка, избеляла забрадка, очила с дебели рамки от евтина оптика в "Дружба" и стара чанта през рамо, в чийто страничен джоб спокойно записваше малък черен диктофон.
Идеята не беше нейна. Беше на Силвия, управителката. Преди три вечери тя се беше появила на прага на апартамента на Стефка на улица "Цар Симеон", смутена и прехапваща устни.
— Госпожо Петрова, знам, че не ми вярвате, но това момиче е различен човек, когато Камен го няма. Вчера счупи чиния в ръцете на Димитров, защото супата била пресолена. Преди седмица нарече Жанет от пералнята "селска простачка", защото не била изгладила якето му от лявата страна на шева.
— И синът ми не знае нищо от това?
— Камен вижда само това, което Моника иска да види. Тя е добра актриса, госпожо Стефке. Много добра.
Следващата сутрин Стефка се беше събудила в пет без двадесет, беше слязла до пазара "Ситняково" и беше купила първата си престилка втора употреба от близо двадесет години насам. Камен знаеше, че този ден на вилата ще дойде чистачка, която временно замества титулярката. Не знаеше, че под забрадката и дебелите стъкла ще бъде собствената му майка.
Моника я подкара още от коридора.
Първо я накара да пренася куфари от мазето на втория етаж — тежки, пълни с дрехи от бутиците на булевард "Витоша", които Камен беше платил, без да задава въпроси. После я спря насред хола и започна да я разпитва в коя детска градина е ходила. Когато Стефка отговори, че е отраснала в Кюстендил, Моника се засмя с глас — рязък като счупено стъкло.
— О, значи си от провинцията. Това обяснява много неща. Ръцете ти например. И начина, по който дишаш.
Стефка продължи да чисти. Всяка нейна клетка крещеше да свали очилата и да каже истината, но нещо ѝ подсказваше да чака. Най-лошото тепърва предстоеше.
Около обяд Моника се появи в кухнята със сребърен часовник в ръката си. Този часовник беше на Стефка. Подарък от мъжа ѝ за двадесет и петата им годишнина от сватбата — единственото скъпо нещо, което си беше позволила да задържи, след като остана вдовица. Камен го беше взел за уж почистване и ремонт на механизма.
— Виждаш ли това? — попита Моника, размахвайки часовника пред лицето ѝ. — Това е семейна реликва. Един ден, когато старата вещица най-накрая си отиде, ще бъде мое.
Стефка спря да търка пода. За момент погледна нагоре и срещна очите на Моника през мръсните стъкла на очилата си. Момичето не трепна.
— Какво ме гледаш като ударена с мокър парцал? — изсумтя Моника. — Да не мислиш, че имаш право да ме осъждаш? Продължавай да чистиш. Нали за това са ти парите.
Стефка бавно се изправи. Гърбът я болеше от носенето на куфарите.
— Този часовник не е ваш — каза тя тихо.
Моника присви очи. За момент нещо пробяга по лицето ѝ — някакво далечно подозрение, което изчезна почти мигновено, удавено от арогантност.
— Ти к'во каза?
— Казах, че този часовник не ви принадлежи.
Моника пристъпи напред. Хвана чашата със студен чай, която стоеше на плота, и бавно я наклони над главата на Стефка. Течността потече бавно, после по-бързо — студена, лепкава, ужасна. Капките се стичаха по слепоочията ѝ, попиваха в яката на престилката, пълзяха зад ушите.
— Знаеш ли какво си мисля? — прошепна Моника. — Мисля, че не си достатъчно чиста, за да работиш в тази къща. Имаш нужда от истинско измиване.
Тя се обърна към коридора, където стоеше кофата с вода, останала от измиването на прозорците. Водата беше мътна, сива, с парчета мръсотия и прах, попили от первазите. Моника я вдигна без усилие с две ръце.
Стефка чу звука от приближаващи стъпки по стълбището. Камен слизаше от кабинета си на втория етаж.
— Ето ти, да те направя по-представителна — каза Моника и изля кофата.
Водата плисна право в лицето на Стефка, обля раменете, гърдите, ръцете ѝ. Беше ледена. После кофата издрънча на теракотените плочки и се търколи под масата.
В същия миг Камен влезе в кухнята.
Видя мократа жена с престилка, застанала неподвижно насред локва кална вода. Видя приятелката си, която се смееше. И тогава Стефка свали очилата. След това свали забрадката.
Косата ѝ, все още мокра, падна на раменете ѝ.
— Мамо?
Гласът на Камен беше тънък като игла.
Моника престана да се смее така внезапно, сякаш някой беше натиснал копче. Устата ѝ остана полуотворена. Погледът ѝ преминаваше от Стефка към Камен, от Камен към Стефка, и обратно.
— Камене… това не е… Аз не знаех, че… Тя дойде тук преоблечена! — думите ѝ се сипеха на пресекулки. — Това е капан! Тя ме подведе!
— Аз те подведох ли? — попита Стефка. Ръката ѝ потъна в джоба на престилката и извади малкия черен диктофон. Червената лампичка все още светеше. — Или просто ти показа огледало?
Тя натисна копчето.
От малкия високоговорител се чу гласът на Моника — остър, арогантен, съвсем различен от онзи, който Камен беше свикнал да чува: "Знаеш ли какво си мисля? Мисля, че не си достатъчно чиста, за да работиш в тази къща."
После плисъкът, смехът, трясъкът на кофата.
Камен не помръдваше. Беше пребледнял като стената зад него. Стоеше в кухнята на баща си, заобиколен от мебелите, които беше избирал заедно с родителите си преди толкова много години, и гледаше как жената, за която щеше да се ожени, бавно се разпада на парчета.
— Камене, моля те… — Моника протегна ръка.
Той отстъпи назад. Движението беше автоматично — толкова малко и толкова окончателно, че всеки в стаята го разбра.
— Остави часовника на масата — каза той. Гласът му беше равен, като на човек, който чете договор за покупка на имот, в който вече не иска да живее.
— Но това е просто едно недоразумение! Тя се престори! Тя ме измами! Това е незаконно, тя ме записва без мое съгласие!
Стефка не отговори веднага. Тя остави диктофона на масата и пристъпи към Моника. Водата все още капеше от дрехите ѝ, оставяйки мокри следи по пода. Кучето на съседите от вилата отсреща излая в далечината. Навън вятърът беше усилил и през прозореца се виждаше как липата се огъва.
— Няма нужда да вземаш часовника — каза Стефка тихо. — Той така или иначе никога не е бил твой.
Моника стоеше като вкаменена. За няколко секунди в стаята не се чуваше нищо, освен тихото бръмчене на хладилника. После тя вдигна брадичка, изправи рамене и без да каже нито дума повече, излезе. Входната врата се затвори с меко щракване.
Камен остана неподвижен.
— Мамо… — започна той, но спря.
Стефка свали мократа престилка, сгъна я на две и я остави на плота. После седна на стола до прозореца и погледна към сина си.
— Преди много години — каза тя, — когато баща ти и аз току-що бяхме взели този апартамент на "Цар Симеон", нямахме нищо. Имахме един стол, един матрак и една тенджера. Но никога не позволих на никого да накара мен или баща ти да се почувстваме по-малки, отколкото сме. — Тя спря за момент и посочи към вратата, през която Моника беше излязла. — Ако имахме само онзи стол и онзи матрак до края на живота си, пак щях да съм по-богата от тази жена, която току-що прекрачи прага ни.
Камен се приближи и клекна до нея. Хвана ръката ѝ и я задържа в своята.
— Съжалявам, мамо.
— Няма за какво да съжаляваш. Понякога бурите изкореняват дърветата, които и без това са изгнили отвътре. По-добре сега, отколкото когато вече бяхте сложили пръстените.
Вечерта се спусна бързо. Камен остана да спи във вилата. Стефка се прибра в апартамента си, изкъпа се дълго, свари си чай от мента и седна в хола. На масата пред нея стоеше сребърният часовник. Тя го взе, отвори задния капак и прочете надписа, който мъжът ѝ беше гравирал преди повече от двадесет години: "За времето, което ще споделим."
На следващата сутрин телефонът ѝ звънна в осем и половина. Беше Камен.
— Мамо, говорих с адвокат. Сватбата се отменя. Официално.
— Добре.
— И още нещо. Силвия ми разказа всичко останало. За готвачката, за шофьора, за момичето от пералнята. Искам да им се обадя лично и да им се извиня.
— Това е добра идея.
Той замълча за момент.
— Знаеш ли какво ми каза Моника, когато си тръгваше?
— Какво?
— Каза ми: "Ти направи огромна грешка. Ще съжаляваш за това."
Стефка се усмихна за първи път от двадесет и четири часа.
— А ти какво ѝ отговори?
— Нищо. Просто затворих вратата.
Тя остави телефона на масата, до часовника. През прозореца влизаше бледото октомврийско слънце и осветяваше прашинките, танцуващи във въздуха. В съседния апартамент някой пускаше вода. От улицата се чуваше клаксонът на тролей номер едно, спрял на светофара на кръстовището с булевард "Мария Луиза".
Онази сутрин Стефка изпи чая си бавно, без да бърза за никъде. След това се обади на управителката Силвия и ѝ каза, че целият помощен персонал получава увеличение на заплатата от следващия месец. И допълнителен платен отпуск.
А в понеделник, когато новата седмица започна, Камен се прибра в стария апартамент, отвори един буркан с лютеницата на майка си и двамата обядваха заедно на кухненската маса — онази старата, с избелелия плот, която помнеше още баща му. Говориха дълго, после мълчаха, после отново говореха, докато навън започна да се стъмва. Фаровете на колите по улицата рисуваха жълти ивици по тавана, а радиото тихо предаваше резултатите от футболния мач. Никой не спомена името на Моника.
До края на деня на масата остана само една непотребна вещ — пликът с поканите за сватбата. Стефка ги взе, отвори капака на старата печка "Раховец" в кухнята и ги пусна вътре една по една. Пламъците ги обгърнаха бързо, хартията се сви на руло и почерня за секунди.
Тя затвори капака, избърса ръце в кърпата на рамото си и се обърна към прозореца. По стъклото се стичаха първите едри капки от вечерния дъжд.
