Казвам се Веселин Гочев и тридесет и осем години бях нотариус в Пловдив, на улица „Гладстон", в кантора с два прозореца към двора и трети — към стълбището, откъдето винаги теглеше течение. Виждал съм какво ли не пред тази маса: делба на къщи между братя, завещания, написани с треперещ почерк в последния месец от нечий живот. Но има един случай, който не мога да забравя, макар да мина покрай мен само за няколко минути, през есента на 1991-ва.
Дойде една жена, на около седемдесет, с папка от изкуствена кожа, олющена на ъглите. Казваше се Радка Пенева. Помолих я да седне, тя не седна веднага — застана до прозореца и погледна двора, където съседското куче ръмжеше на кестените, паднали от вятъра. После каза: „Дошла съм да питам как се пренася гроб."
Не се пренасят гробове често при мен. Обикновено се пренасят имоти, коли, дългове. Затова я попитах кого иска да пренесе.
Тя отвори папката. Вътре имаше едно-единствено писмо, пожълтяло, сгънато на осем, и снимка на мъж в младежка възраст — строен, с очила, седнал на маса с книги. „Съпругът ми — каза тя. — Венцислав. Оженихме се през 1949-та. Бяхме заедно четири месеца. После го прибраха."
Историята, която ми разказа, седнала накрая на стола срещу мен, докато чашата чай изстиваше недокосната, беше от онези, които те карат да си вземеш отпуска не от умора, а защото имаш нужда да поседиш вкъщи и да погледнеш собствената си жена, докато бели картофи на кухненската маса.
Венцислав Дичев — така всъщност се казваше, тя носеше моминското си име в паметта, а неговото в документите — беше инженер строител от Ловеч, завършил в Германия, говорел четири езика, можел да остане там и да живее спокойно. Върнал се, защото смятал, че мястото му е при своите хора. През 1948-ма го арестували за връзки с емигрантски кръгове — тогава по тия земи всеки, който бил учил в чужбина и мислел на глас, ставал заподозрян. Осъдили го на петнайсет години, после присъдата удължавали два пъти по фиктивни поводи.
Радка го срещнала в затвора в Стара Загора, където баща й носел пратки за друг арестант и я вземал със себе си, защото нямало с кого да я остави. Виждали се през решетка десет минути на месец, ако имали късмет. Един пазач, добър човек — тя каза само това за него, без име — им предавал по някоя записка между другите документи. От тия записки пораснала любов, каквато не бях сигурен, че вярвам, докато не видях как тя стискаше кориците на папката, сякаш вътре имаше нещо живо.
Венчали се набързо, в затворническия параклис, с разрешение, което после отменили — но венчавката си останала валидна, вписана в един регистър, който по чудо оцелял. Четири месеца по-късно го преместили в лагер край Белене, на остров в Дунава, откъдето малцина се връщали здрави. Тя останала отвън, чакаше писма, които идваха разредени, зачертани от цензурата толкова, че приличаха на решетки върху хартия.
Радка ми разказа, че една зима — тя помнеше точната година, 1953-та — я извикали в участъка да й съобщят, че мъжът й е починал от възпаление на сърцето по време на принудителен труд. Било й на трийсет и две. Не й позволили да го погребе. Заровили го някъде на острова, в общ гроб, без табелка, без свещеник.
Тя ми показа удостоверение за смърт, издадено чак през 1990-та, когато архивите се отвориха — до тогава официално той просто „изчезнал". Плати такси на кантората ни за издирване на гробното място чрез комисията по реабилитация, а после дойде пак, месец по-късно, с друга папка, по-дебела, и с разрешение от общината в Белене — намерили останките, идентифицирани по личните вещи, заровени с него: копче от палто и пръстен.
Питаше как да пренесе праха му в Пловдив, на градските гробища, до едно място, което тя купила преди двайсет години — до собствения си бъдещ гроб, до майка си, до баща си. Каза ми буквално: „Искам да лежим един до друг. Не съм искала друго цял живот."
Помогнах й с документите — не защото беше сложно юридически, а защото исках да свърши по-бързо, тя вече беше чакала достатъчно. Подписа пълномощно, плати превоза, отиде сама с автобус до Белене през ноември, когато мъглата над Дунава е толкова гъста, че не виждаш отсрещния бряг. Върна се с ковчег и с лице, което не помня да е плакало — просто беше по-леко от преди.
Погребението стана на градските гробища в Пловдив в началото на декември същата година. Дойдоха десетина души — стари съседи, един свещеник, който отслужи с половин глас, защото беше настинал. Аз отидох, макар да не бях длъжен. Стоях отзад, до оградата, където растеше един самотен люляк без листа по това време на годината.
Радка застана до отворения гроб с ръка на дървения капак на ковчега, не каза нищо високо. После сложи вътре снимката от папката — онази, с младия мъж на масата с книги — и каза съвсем тихо, колкото да чуя само аз, застанал най-близо до нея: „Закъснях с четирийсет и една години. Но дойдох."
Занесе документите за собствеността на гробното място в кантората ми още на другата седмица — искаше двете имена да стоят на една плоча, макар единият от тях да лежеше там от седмица, а другият — още не. Издадох акта, тя го прибра в новата папка, чиста, без олющени ъгли.
Излизайки от кантората, спря на прага и ми каза нещо, което не съм го записал, но не съм го и забравил: че цял живот я питали защо не се е омъжила повторно, а тя никога не намерила отговор, който да й свърши работа пред хората — освен този, който сега вече не трябваше да обяснява на никого.
Гробът е там и днес, на градските гробища в Пловдив, близо до алеята с високите тополи. Минавам покрай него понякога, когато ходя при собствените си близки. Плочата е скромна, сива, с две имена и една дата, различна за всеки от двамата. Никой, който не знае историята, не би се спрял.
