Елена Стоянова седеше на една пейка в Борисовата градина, а трите й дъщери се гонеха около старата чешма. Беше средата на октомври, миришеше на печени чушки от будката за царевица, а кестените хрущяха под краката на минувачите. Елена държеше в ръка картонена чаша с кафе за две лева и петдесет, но не беше отпила — просто я стискаше, загледана в момичетата.
Те бяха облечени еднакво, както обикновено: бежови якета, чисти обувки, панделки в косите. На осем години вече приличаха на малки дами. И точно когато едната — Ралица — се завъртя около себе си, тя изведнъж спря и посочи към мъжа на съседната пейка.
Той беше на около четиридесет, с избеляла дънкова риза и навити ръкави. На лявата му ръка, точно под лакътя, се виждаше стара татуировка — счупен компас, чиято стрелка сочеше някъде между север и запад. Елена позна този компас. Позна и ръцете, които бяха държали нейните една нощ в квартира под наем във Варна преди осем години.
— Мамо, този човек има същия компас като теб! — извика Ралица и трите се втурнаха към него, преди Елена да успее да стане.
Тя усети как краката й се подкосиха. Бавачката, която стоеше наблизо с раница с вода и мокри кърпи, се сепна и хукна след децата. Но момичетата вече бяха застанали пред мъжа.
— Господине, откъде имате този компас? — попита Елица, средната.
— Нашата майка има същия, но на рамото — добави Калина.
Мъжът вдигна глава. Елена видя как очите му се разшириха. Той погледна трите еднакви лица, после ръката си, после отново тях. Устата му се отвори, но не излезе звук.
Елена най-сетне се задвижи. Стигна до децата и ги сграбчи за ръцете.
— Момичета, колко пъти съм ви казвала да не говорите с непознати! — гласът й беше рязък, но пръстите й трепереха.
Бавачката се извини, че не е успяла да ги спре. Елена не я чуваше. Чуваше само как мъжът става от пейката.
— Чакайте. Вие сте… — той се втренчи в нея. — Вие сте онази от Варна. Казвахте се Дария.
Елена стисна чантата си, докато кокалчетата й побеляха.
— Сбъркали сте ме с някоя друга.
— Не съм. Компасът на рамото. Нощта в стария апартамент на улица „Цар Симеон". После изчезнахте.
Той пристъпи към нея, но Елена вече буташе момичетата към алеята.
— Тръгваме. Веднага.
— Но мамо, той има същия компас! — Ралица се обърна назад. — Може би е нашият татко?
Елена не отговори. Хвана трите за ръце и забърза, а сърцето й биеше някъде в гърлото. Бавачката тичаше след тях с раницата.
През цялата вечер Елена не пусна телефона си. Стоеше в хола на къщата в Бояна, а на масата пред нея беше отворен лаптопът. Тя търсеше „Георги Ангелов дърводелец София". Беше запомнила името му от онази нощ, макар че се беше опитвала да го забрави.
Той наистина беше дърводелец. Работеше в малко ателие в кв. „Хаджи Димитър", имаше син от предишна връзка — момче на около десет. Никакви скандали, никакви дългове. Обикновен човек, който живееше в панелен апартамент с две стаи.
Елена затвори лаптопа. После отиде в банята, съблече блузата и погледна лявото си рамо. Счупеният компас беше все още там, малко избелял по краищата. Тя го беше правила на двадесет и осем, седмица след като разбра, че е бременна. Три сърца биеха в нея, а баща им не знаеше дори фамилията й.
На следващия ден Елена беше в офиса си на „Цариградско шосе" — стъклена кула, единадесети етаж, изглед към Витоша. Точно в единадесет и половина секретарката й подаде плик.
— Някакъв мъж го остави на рецепцията. Каза, че е лично.
Вътре имаше лист хартия, сгънат на четири. На него с молив беше нарисуван счупеният компас, а отдолу пишеше само: „Трите момичета знаят пътя. Аз също."
Елена извика секретарката.
— Кажи на охраната да го пуснат, ако пак дойде.
Тя не искаше сцена на входа. По-добре да говори с него насаме.
Той се появи след два часа. Беше с чиста риза, но под ноктите му личеше дървесен прах. Стоеше на прага на кабинета й, стиснал в ръка онази скица.
— Значи всичко е вярно — каза той. — Имал съм три дъщери осем години, без да знам.
Елена не го покани да седне. Самата тя остана зад бюрото, стиснала химикалката.
— Не си имал нищо. Една нощ не прави баща.
— Една нощ прави три деца. Това е достатъчно.
Той пристъпи навътре и затвори вратата.
— Защо не ми каза? Поне едно обаждане, писмо, нещо?
Елена остави химикалката. Ръката й беше ледена.
— Защото баща ми тъкмо беше починал, фирмата беше пред фалит, а аз бях на двадесет и осем с три бебета в корема. Какво щеше да направиш? Да дойдеш с дърводелските си инструменти и да ме спасиш?
Той не отговори. Само я гледаше. И тогава направи нещо, която тя не очакваше — извади от джоба си малка дървена топка, идеално гладка, и я постави на ръба на бюрото.
— Това направих за сина ми, когато се роди. Нямах пари за играчки, затова му изработих топка от череша. Можех да направя и за тях.
Топката се търкулна и спря пред клавиатурата. Елена я погледна. Беше лакирана, лъскава, с фин резбован ръб по средата.
— Нямам нужда от дървени топки — прошепна тя, но гласът й се счупи.
— Имаш нужда от нещо повече. И те също.
Той се наведе, взе топката и я прибра.
— Не съм дошъл за пари. Не съм дошъл да те изнудвам. Дошъл съм, защото три момичета в парка ме попитаха за един компас, който съм правил с игла и туш в една нощ, когато не знаех накъде вървя.
Елена усети как нещо в гърдите й се стегна. Тя седна бавно на стола.
— Добре. Ще ги видиш. Но не в съда, не с адвокати, не с журналисти. Утре вкъщи. Ако направиш дори една сцена, изчезваш завинаги.
— Не аз правя сцени, Елена. Аз просто се появих в приказка, от която бях изтрит.
Той излезе, без да дочака отговор. Вратата се затвори с тихо щракване.
На следващия ден Елена стоеше до прозореца в салона на къщата си в Бояна. Трите момичета бяха подредени на канапето, облечени в еднакви рокли с якички. Ралица държеше счупена дървена кукла — едната й ръка висеше на конец. Елица и Калина си шепнеха.
Георги дойде точно в дванадесет. Носеше малка дървена кутия с инструменти. Когато влезе, момичетата скочиха.
— Вие сте човекът с компаса! — извика Калина.
— Аз съм. Казвам се Георги.
Той седна на пода пред тях, без да чака покана. Отвори кутията, извади малко чукче и пирони.
— Коя е пациентката?
Ралица му подаде куклата.
— Тя се счупи, когато я хвърлих от балкона, за да види дали може да лети.
— Разумно изпитание. Всяка кукла трябва да опита.
Той започна да поправя ръката. Момичетата го наблюдаваха, без да мигат. Елена стоеше все така до прозореца, стиснала чаша с непокътнат чай.
— Защо вашият компас е счупен? — попита Елица.
— Защото, когато го правех, не знаех къде отивам. Но после проумях, че и счупеният компас може да те води, стига да знаеш какво търсиш.
Ралица кимна.
— Мама казва, че компасът води при хората, които обичаш.
Георги вдигна глава към Елена. Тя не се обърна, само отпи от чая.
— А вие обичате ли ни? — попита Калина.
— Не съм знаел, че съществувате до вчера. Но да, вече започвам.
Той завърши куклата, сложи я на пода и тя се изправи. Момичетата заръкопляскаха. После поискаха да оправят и старата дървена къщичка за птици, която стоеше на терасата.
Когато си тръгваше, Елена го изпрати до вратата.
— Благодаря, че не спомена парите пред тях — каза тя.
— Какви пари?
— Онези петдесет хиляди, които ти предложих снощи по телефона, за да изчезнеш. Ти не се обади.
Георги се усмихна.
— Нямах намерение да ги взимам. Но ако искаш, можеш да ги използваш, за да платиш на адвоката, който ще преработи актовете им за раждане.
Елена го погледна изненадано.
— Ти искаш да те впишат като баща?
— Да. И то по законния ред. Без скандали, без медии. Просто три поправки в документите.
Те стояха на прага. Зад тях Ралица извика от хола:
— А кога ще дойде и брат ни? И той ли има компас?
Георги се обърна към нея.
— Той има дървена топка от череша. Ще му я покажа, когато дойде с мен.
След седмица Елена седеше в кантората на нотариус в центъра на София. На масата пред нея бяха три акта за раждане — на Ралица, Елица и Калина. Във всеки от тях, в графа „Баща", беше изписано с печатни букви: Георги Стоянов Ангелов, дърводелец, роден в Пловдив.
Нотариусът, възрастен мъж с очила, вдигна поглед.
— Сигурна ли сте, че искате да впишете бащата сега, осем години по-късно? Това ще промени наследствените права на децата.
Елена стисна дръжката на чантата си.
— Точно това искам. Да имат баща, който ги поправя кукли и им прави къщички за птици. Наследството ще си дойде.
Тя подписа трите документа. После взе папката, плати таксата от сто и двадесет лева и излезе.
Същата вечер Георги дойде отново в Бояна. Елена го посрещна на вратата с папка в ръка.
— Това е твоят екземпляр. Вече си техен баща по документи, не само по компас.
Той взе папката, отвори я и прочете името си. После я затвори и я прибра в раницата.
— Благодаря.
— Не ми благодари. Просто не изчезвай сега, когато те имат.
— Няма. Аз не изчезвам от приказки, в които съм нужен.
Зад тях трите момичета се показаха на стълбището.
— Татко, утре ще дойдеш ли да ми оправиш велосипеда? — попита Ралица.
— Ще дойда. Но първо ще доведа и брат ви. Той знае много за велосипеди.
Момичетата запищяха от радост. Георги погледна Елена, която стоеше на прага с празна папка в ръце.
— Остави я — каза той. — Вече няма нужда от папки.
И тръгна по алеята, а зад него три момичета викаха името му и се смееха.
