Ева Радева стоеше пред спрялата количка и гледаше как коляното ѝ трепери, докато мъжът ѝ Пламен вие ръждивата ос между пръстите си като доказателство за нечия вина.
Пред входа на детска поликлиника в квартал "Тракия" в Пловдив предното колело просто се отдели и се търкулна под паркирания микробус на съседа. Пламен изруга, изправи се и се обърна към Ева:
— Само проблеми ми носиш! Купих ти количка, ти я счупи за два месеца!
— Аз я счупих? Пламен, тя е втора употреба, взехме я от онзи обявителен сайт, защото ти реши, че новата е скъпа.
Той махна с ръка и приклекна пак пред колелото. Опитваше го отдясно, после отляво — нищо не се получаваше. Осемнайсетмесечната Мария, усетила напрежението, се разрева в ръцете на Ева, а една жена от опашката до входа само поклати глава и продължи да чете листчето с номерата.
— Да помогна ли? — спря се възрастен мъж с найлонова торба хляб в ръка.
— Сам се оправям! — сопна се Пламен и хвърли колелото обратно в кошницата на количката.
Носеше сгънатата количка нагоре по стълбите, а Ева вървеше след него с детето — тежко, без да ѝ подаде ръка. "За този ли се омъжих — питаше се тя. — Или просто след раждането на Мария той стана някой друг."
Вътре, в чакалнята на детската консултация, беше задушно и претъпкано с майки и бебешки колички. Чакаха близо два часа. Пламен сумтеше, поглеждаше часовника си — швейцарски, купен на изплащане, с който винаги се хвалеше пред колегите от службата — и повтаряше, че почивният му ден отива на вятъра.
— Мислех, че искаше да помагаш — каза тихо Ева.
— Ама не всеки ден да седя два часа сред пищящи хлапета.
Излязоха си на автобусната спирка на булевард "Освобождение". Влезе автобус номер 20, Пламен се качи пръв и седна на единственото свободно място до прозореца. Ева остана права, стискаше с една ръка дръжката на количката, с другата — детето.
— Млади човече, я станете, жената е с бебе — обади се възрастна жена от близката седалка.
— Тя си държи количката, аз нося торбите — отряза я той, макар торбите да бяха две и леки.
— Нищо, ще постоя, само няколко спирки са — усмихна се уморено Ева на бабата.
На следващата спирка се качи същият мъж, който им беше предложил помощ пред поликлиниката.
— Заповядайте, седнете — каза той на Ева и стана от мястото си.
— Благодаря, но слизам скоро…
Автобусът рязко спря пред светофара на "Съединение" и тя падна право в ръцете му — иначе щеше да се просне на пода заедно с детето. Той я задържа, докато не си стъпи здраво.
— Благодаря ви — каза Ева и седна на освободеното място, притискайки Мария към себе си.
Пламен пламна от яд. Целия път мълчеше, стиснал устни, докато композираше наум списък от обвинения, които щеше да ѝ изсипе на слизане. Не забеляза как хората от автобуса го гледат с презрение — мъж, който не отстъпва мястото на жена с дете.
На последната спирка на "Кючук Париж" слязоха. Мъжът им помогна отново — подаде ръка на Ева, докато слизаше със стъпалата.
— Благодаря ви за всичко.
— Няма за какво, помагам с удоволствие. Ето, вземете визитката ми — ако някога ви потрябва майстор за количката.
На картончето пишеше: "ПОПРАВКА НА ДЕТСКИ КОЛИЧКИ — Николай Гергов, майстор. Възможно посещение на адрес."
Пламен я чакаше на тротоара, пушеше цигара след цигара.
— Защо не ми помогна в автобуса?
— Малка ли си, сама не се оправяш? Аз количката мъкнех, дето ти я счупи.
— Хората помагат…
— Хора? Тоя, дето флиртуваше с теб пред очите ми ли?
Скараха се насред улицата. Пламен остави количката до едно дърво пред супермаркета и тръгна към близката кръчма. Ева отиде да пазарува — краставици, кисело мляко, хляб, наденица за неговия сандвич, защото в семейството само той я ядеше.
Половин час по-късно се срещнаха отново — тя с пълна торба и детето, той с бира в ръка и зачервени очи.
— Помогни ми, моля те!
Той се засмя и не помръдна. Допи бирата и се приближи с друга крачка — олюляваше се.
— Знаеш ли какво, прекалено мек съм с теб. Трябва да съм по-строг, да не забравяш кой е господарят вкъщи.
— Пламен, ти пиян ли си? Кога успя?
Той вдигна ръка. Ева затвори очи, прегърна Мария по-силно, приготви се за удара. Вместо това чу глухо ръмжене. Дребно рунтаво кученце — не по-високо от коляно — застана между тях и оголи зъби. Пламен замръзна с вдигната ръка, изгледа животното, изруга и си тръгна, олюлявайки се към площад "Кенана".
Ева седна на пейката и извади от торбата наденицата, купена за мъжа ѝ.
— На, кученце, заслужи си я.
Кучето я изяде с благодарност, а Мария, вече успокоена, протегна ръчички към него и се засмя, докато то виеше опашка.
— На твое място отдавна щях да съм го зарязала — обади се глас от съседната пейка.
Ева се обърна — беше бабата от автобуса.
— Кучето му е на пияница от блока зад пазара — обясни жената. — Преди седмица го изхвърли на улицата, наритал го и повече не се появи.
— Какъв ужас.
— Не ми говори. Мъжете съвсем откачиха.
Ева реши да прибере кучето вкъщи, каквото и да кажеше Пламен. Бабата ѝ помогна да носи торбата с продуктите до входа на блока на улица "Кап. Петко войвода".
У дома Ева сложи Мария в проходилката, а кучето седна до нея и лаеше всеки път, щом детето понечеше да се измъкне. Мария пищеше от смях. За пръв път от месеци в апартамента беше спокойно.
Ева влезе в спалнята, извади голям пътен сак и започна да прибира дрехите на Пламен. Довечера щеше просто да го постави пред свършен факт.
Той се прибра в единайсет вечерта, миришещ на ракия и цигари, олюляващ се покрай стената на коридора. Ева хвърли сака в краката му и посочи вратата.
— Какво? Гониш ме?! Намери си друг ли, а?
— Пламен, по-добре ми е сама, отколкото с теб. Никаква помощ от теб няма, само викаш и се цупиш. Да се разделим civilizovano.
Той стисна юмруци толкова силно, че кокалчетата му побеляха.
— Знаеш ли какво ще ти направя сега?
Не успя да довърши. От детската стая изхвърча кучето и се хвърли към него с лай. Пламен, псувайки, грабна сака и хукна навън, спъвайки се по стълбите.
— Ще съжаляваш! — извика от площадката.
Кучето излая още веднъж през открехнатата врата, той изчезна надолу по стълбището, а Ева я затвори и се облегна на нея, дишайки най-сетне спокойно.
На следващата сутрин отиде в районния съд да подаде молба за развод — брачният им апартамент на "Кап. Петко войвода" беше изцяло неин, купен преди брака с наследство от баба ѝ, така че Пламен нямаше право дори да претендира за него. Тя работеше като преводач на свободна практика и печелеше достатъчно, за да издържа себе си и Мария без чужда помощ. Извади документа за собственост от папката в шкафа, приложи го към молбата и го подаде на служителката на гишето.
Вечерта, докато Мария спеше, а кучето — вече кръстено Бисер — се беше свило до леглото ѝ, Ева извади визитката на майстора и набра номера.
— Ало, казвам се Ева Радева, имам количка с счупено колело. Може ли утре следобед?
— Разбира се — отвърна гласът от другата страна. — По кое време ви е удобно?
Тя погледна към спящото дете, после към кучето, вдигнало глава при звука на телефона, и за пръв път от много месеци се усмихна без усилие.
