Пловдив мирише различно в шест сутринта — на препечен хляб от пекарната на "Гладстон" и на дизел от тролеите, които тъкмо тръгват по релсите. Вера Симеонова отваряше сервиза всеки ден в шест и половина, преди чиракът да е дошъл, преди кафеварката в офиса да е прокапала докрай. Двайсет и три години беше миришела на този машинен минерал, който не се маха от кожата на ръцете, колкото и сапун да ползваш.
Сервизът беше на баща й. После — неин. После, преди четири години, стана "техен" — на нея и на зет й Мартин, защото Мартин влезе в бизнеса с ентусиазъм, с добри ръце за двигатели и с усмивка, която караше клиентите да се връщат. Дъщеря й Ива го обичаше, Вера го хареса бързо, повярва му бързо. Твърде бързо, се оказа по-късно.
Онзи вторник в началото на август тя дойде да провери фактурите за резервните части и завари друга табела над бюрото в офиса. Не физическа табела — документ, разпечатан и залепен небрежно на стъклото на витрината откъм вътрешния двор, сякаш да не се набива на очи от улицата. Удостоверение за актуално състояние от Търговския регистър. Управител и едноличен собственик на капитала: Мартин Радев.
Не Вера Симеонова. Никъде.
Тя стоя пред стъклото сигурно две минути, докато чиракът Кирил — деветнайсетгодишно момче с петна от масло по гащеризона — не я попита дали й е зле.
— Кога сложи ти на управата, Мартин? — попита го тя същия следобед, когато той се появи с термос кафе и разписки за нов компресор.
Той не откъсна очи от телефона си веднага.
— А, това ли. Още през април. Просто административно нещо, за банковия кредит за новото оборудване. Не исках да те занимавам с хартийки.
— Хартийки. — Тя остави чашата си на тезгяха толкова рязко, че капачето издрънча. — Мартин, това е сервизът на баща ми.
— Който вече е фирма с нов ДДС номер, нова банкова сметка и мой подпис навсякъде, защото ти каза, че искаш по-малко административна работа. Не помниш ли онзи разговор през зимата?
Помнеше го. Беше му казала точно тези думи — уморена, след операцията на коляното, след като цяла зима куцукаше между бюрото и хидравличния крик. Беше му казала: "Оправяй ти хартиите, аз нямам сили." Не му беше казала: прехвърли всичко на твое име и ме извади от документите.
Ива, дъщеря й, дойде същата вечер в апартамента на Вера на улица "Дондуков" — не оригиналния софийски булевард, а квартална уличка в пловдивския квартал Тракия, кръстена така от общинари с носталгия по столицата. Дойде без Мартин, с очи, подпухнали от плач още преди да седне.
— Мамо, той каза, че всичко е било по закон. Каза, че кредитът за хидравличния мост е бил одобрен само на негово име, защото твоят кредитен рейтинг бил лош след заема за операцията.
— А защо не ми каза тогава? Защо не седнахме тримата на тази маса и не го обсъдихме?
Ива не отговори. Само стисна чашата чай, която Вера й беше сипала, без да я вдигне до устните си.
На масата между тях имаше купичка с праскови от градината на леля Радка — Вера ги беше обелила сутринта, преди да тръгне за сервиза, без изобщо да предполага, че денят ще свърши така. Праскови, чиито костилки сега лежаха в найлонов плик до мивката, и телевизорът в другата стая, включен на новините, но никой не го гледаше — само гласът на говорителя пълнеше тишината, докато двете жени мълчаха една срещу друга.
— Той ме обича, мамо. Не го прави от лошотия.
— Не съм казала, че те не обича теб. Казвам, че извади мен от собствения ми живот и не ми каза.
Седмица по-късно Вера отиде в сервиза с папка под мишница. Синя пластмасова папка с ластик, същата, в която баща й пазеше документите за първата регистрация на фирмата през 1994-та. Вътре тя носеше нещо друго — извлечение от банковата сметка, справка от Търговския регистър, разпечатана лично от нея в офиса на "Регистър Агенция" на улица "Батенберг", и телефонен номер, написан на лепящо листче: адвокат Стефан Куманов, с когото се беше срещнала два дни по-рано в кантора близо до Общинския пазар.
Мартин беше под едно от колите на моста, крачолите му изцапани до коленете.
— Вера, ако си дошла пак за онова…
— Дошла съм, защото говорих с юрист. — Гласът й беше равен, без нищо драматично в него, макар вътре в нея всичко да трептеше като двигател на празен ход. — Знаеш ли какво откри той в архива на Общината от 1994-та? Че сградата — тухлената постройка, не фирмата — е записана на мое име лично, отделно от търговското дружество. Баща ми я е оставил на мен по завещание, не на "Симеонов-Радев Сервиз" ЕООД.
Мартин излезе изпод колата бавно, обърса ръце в парцал, който висеше на кука до тезгяха.
— Това… какво означава това?
— Означава, че от първи септември вдигам наема на фирмата за помещението до пазарната цена в квартала — хиляда и осемстотин лева месечно, вместо символичните двеста, които плащахте досега. Означава, че договорът за наем е за една година, без опция за автоматично подновяване. И означава, че документите за собствеността на сградата вече са при нотариус Гергана Илиева, за да няма спор чий е имотът, ако утре реша да го продам на друг наемател.
Кирил, чиракът, спря да завива болт на съседната кола и се престори, че не слуша.
— Вера, ние не можем да плащаме толкова. Кредитът за моста, заплатата на Кирил, гумите за зимата…
— Знам точно колко плащате, Мартин. Аз водих тези сметки двайсет и три години. Проблемът не е сумата. Проблемът е, че реши да управляваш всичко сам, без мен, а сега искаш аз да продължа да ти давам имота почти безплатно, докато решаваш ти сам какво да правиш с наследството на баща ми.
Той не отговори веднага. Погледна към вратата на офиса, сякаш там още стоеше залепеното удостоверение, макар тя отдавна да го беше свалила.
Ива дойде отново в апартамента, този път сама, три дни по-късно, вечерта, докато по телевизията вървеше прогнозата за времето и обещаваше жега над трийсет и пет градуса за края на август.
— Мамо, той е бесен. Казва, че си му видяла сметката.
— Не съм му видяла сметката, Ива. Плащам си наема, който получавам за собствената си сграда, а не за неговия бизнес. Той реши, че управата на фирмата е негова — добре, нека бъде негова. Но тухлите, покривът и дворът остават мои, докато нотариален акт не каже друго.
— А ако не издържи? Ако фалира?
— Тогава ще намеря друг наемател. Автосервизи в Тракия винаги търсят помещение с рампа и мост.
Ива мълча дълго. После стана, отиде до прозореца — оттам се виждаше паркингът на квартала и старата чешма, която общината обеща да поправи още преди три години и никога не стигна до нея.
— Ти знаеш ли, че той всъщност се страхуваше? — каза Ива тихо, без да се обръща. — Страхуваше се, че ако сервизът остане официално твой, ти ще решиш някой ден да го продадеш и той ще остане без работа, без бизнес, само с чужди ръце и опит, без нищо на свое име. Затова направи каквото направи. Не защото не те уважава.
— Може би. Но реши да разреши страха си, като ме извади от собствения ми живот, вместо да седне и да поговори с мен. Аз не съм пречка, Ива. Никога не съм била.
Договорът за наем беше подписан на 28 август в кантората на нотариус Илиева, на бул. "Христо Ботев" — Мартин дойде сам, без Ива, с папка документи и лице, което не гледаше директно към Вера, докато подписваше. Хиляда и осемстотин лева на месец, дванайсет месеца, клауза за предизвестие от три месеца при прекратяване от която и да е страна.
Вера прибра нотариално заверения екземпляр в същата синя папка с ластик. На връщане към апартамента се отби в пекарната на ъгъла, купи един кроасан с крем и седна на пейката до чешмата, която още не бяха поправили. Гълъбите край нея кълвяха трохи, паднали от нечий обяд предния ден. Тя разгъна папката още веднъж, прегледа подписа на Мартин — стегнат, набързо надраскан — и я затвори.
Телефонът й избръмча. Съобщение от Ива: "Може ли да дойда утре с децата? Липсваш ни."
Вера погледна съобщението дълго, после написа само: "Да. Ще направя баница."
