— Ако довечера не съберем поне сто души, догодина тук ще има фризьорски салон — каза Радка и стисна кърпата в ръка толкова силно, че кокалчетата ѝ побеляха.
Балконът на арт кафенето над градинката „Кристал" във Варна беше празен — първия петък от три години насам, в който никой не седеше там да слуша безплатно репетициите долу. Хазяинът беше дал на Радка последен срок: или наемът от следващия месец идва навреме, или ключовете се предават. А тази вечер долу, в градинката, свиреше групата, заради която изобщо беше отворила кафенето — групата на баща ѝ.
— Довечера свирят за последно — каза тя на единствения клиент вътре, млад мъж с очила, надвесен над тетрадка. — Тридесет и осем години правиха тази музика. Баща ми ги слушаше, аз ги слушах, сега и синът ми знае текстовете наизуст. А аз може би затварям точно тази вечер, в която трябваше да пълня касата догоре.
Той вдигна поглед, после отново заби нос в записките си. Радка остави кърпата и излезе на терасата.
Долу градинката се пълнеше — предимно хора над петдесет, но имаше и младежи, доведени явно от родителите си. Тя обаче броеше главите, не лицата. Петдесет. Шестдесет. Не стигаше.
На импровизираната сцена певецът, мъж с прошарена коса и китара, преметната през рамо, се наведе към микрофона.
— Тази вечер не свирим за пари — каза той. — Свирим, защото тридесет и осем години сме заедно с вас. И утре няма да го правим повече.
Гърлото на Радка се стегна не от думите му, а от сметките в главата ѝ — наем, ток, заплата за сервитьорката. Тя влезе обратно и набра брат си Емил в Русе, без да мисли колко е часът там.
— Помниш ли онази плоча, дето татко я пазеше в найлон? — попита направо, без поздрав.
— Коя, „Ех, аз"? Как да не помня. Щеше да ме убие, ако я одраскам.
— Свирят за последно. Тук, във Варна. Точно сега. А аз губя кафенето, Емиле. Хазяинът каза — или парите догодина, или излизам.
— Защо не ми каза по-рано? — гласът на Емил притихна. — Можех да…
— Какво можеше? Ти имаш свой живот в Русе. Аз тук пазя нещо, което вече никой не ще да плаща да гледа.
Настъпи тишина по линията — истинска, тежка, каквато не бе имало между тях от смъртта на баща им.
— Пусни телефона към сцената — каза накрая Емил. — Искам да го чуя. И после ще говорим как да оправим наема. Заедно.
Радка отиде отново на балкона с телефона до ухото. Долу тълпата запя в един глас припева на песента, която баща ѝ пускаше всяка неделя, докато готвеше боб на фурна. Мъжът с очилата най-после остави тетрадката и се приближи да послуша.
— И вие ли ги слушате? — попита тя, без да откъсва очи от сцената.
— Пиша дипломна работа за влиянието на българската рок сцена от седемдесетте и осемдесетте върху младежката култура днес — отвърна той. После добави по-тихо: — Но честно казано, дойдох, защото баба ми пееше тези песни, докато переше на ръка в панелката в Аспарухово. Умря миналата година. Не съм я чувал да пее отдавна преди това.
Радка кимна и не каза нищо повече. Долу певецът вдигна ръка и групата спря да свири встъплението — само барабанчикът продължи с тих, единичен удар, докато публиката притихваше в очакване.
— Тази песен я посвещаваме на всички бащи, които вече не са между нас — каза певецът. — И на децата им, които днес плащат сметки вместо тях.
Китарата влезе рязко, почти грубо, и цялата градинка запя думите на „Ех, аз" в глас, който накара стъклата на кафенето да завибрират. Радка застана до парапета, стисна телефона до гърдите си, без да го поднася вече до ухото — просто го държеше, докато Емил от другата страна мълчеше и слушаше. По бузите ѝ течеше нещо, което тя не бършеше, защото и двете ѝ ръце бяха заети — едната държеше телефона, другата стискаше парапета толкова силно, сякаш той щеше да я задържи права.
Концертът свърши в единайсет без нещо. Хората не бързаха да си тръгват — стояха на групички, прегръщаха се, снимаха празната вече сцена. Радка затвори кафенето по-късно от обичайното, защото никой не искаше да си тръгне пръв, а и защото пресмяташе на кой ъгъл да сложи маса повече, ако все пак остане отворено.
На другата сутрин, докато бършеше масите, намери на терасата забравена тетрадка — тази на младежа с очилата. Разлисти я машинално. На последната страница нямаше академични бележки — само драскулка, недовършена, сякаш писателят е спрял насред мисъл: „Баба пееше тази песен на простора, докато простираше…"
Радка затвори тетрадката и я остави на бара с бележка отгоре: „Забравихте това. Ще ви я пазя, ако се върнете за кафе."
После отиде в задната стаичка, където държеше вещите на баща си, и извади кутия с петдесет и три винилови плочи. Обади се на антикварния магазин на улица „Преслав" и попита дали могат да им отделят място на витрината — не за продан, а за изложба, посветена на българската рокмузика, с малка табелка с името на баща ѝ. Собственикът се съгласи и предложи откриване точно на рождения ден на баща ѝ, след три седмици.
На връщане Радка се обади на хазяина. Каза му за изложбата, за антикварите, за плочите — и че иска да превърне кафенето в място, където хора носят стари плочи срещу отстъпка от сметката. Той се съгласи да изчака един месец повече, "да видим как ще потръгне".
Тетрадката остана на бара седмица. На осмия ден младежът се върна, поръча айран, взе тетрадката с благодарност и попита дали може да интервюира Радка за дипломната си работа. Тя кимна, отвори кафенето по-рано и извади старата плоча на баща си, за да я пусне на грамофона зад бара.
Иглата изпращя два пъти, преди да намери браздата, и гласът на певеца от снощи, само че тридесет години по-млад, изпълни празното помещение. Радка сложи ръка върху въртящия се диск, съвсем леко, колкото да усети вибрацията под пръстите си, и остави записа да свири докрай.
