Видях я от прозореца на кухнята, когато се върна от аптеката. Носеше кафява картонена кутия, леко смачкана в ъглите, с някакви чужди марки, които не можех да разчета. Цветана не е от жените, които получават колети от чужбина. Тя си купува хляб от фурната долу, полива мушкатото на стълбището и всяка събота сменя пердетата откъм улицата. Затова, когато я видях да стои на площадката с кутията в ръце, сякаш не беше тя.
Отворих вратата, преди да е натиснала звънеца. Познаваме се от двайсет и две години — откакто се нанесох в апартамента срещу нейния. Тя ми е съседка, не точно приятелка, но от онези хора, на които оставяш ключовете, когато няма кой да полее цветята.
— От сина ли? — попитах, без да мисля.
Цветана сви рамене. После влезе и остави кутията на масата в антрето, върху купчина стари вестници, които тя така и не изхвърляше. Взе си ножицата от чекмеджето, но не разряза лентата. Просто седна на стола до вратата и започна да обяснява. Не беше за първи път да ми разказва за сина си Теодор. От години знаех, че е заминал в Австрия още на двайсет и четири — инженер, строежи, нещо такова. Че се обажда все по-рядко. Че тя не иска да му се натрапва. Но онова, което ми разказа тогава, беше друго.
Преди три месеца Теодор се оженил във Виена. За момиче на име Хана, чийто баща бил някакъв лекар, а майката — бивша директорка на галерия. Цветана ми беше казала още преди сватбата, че той не я е поканил. Беше го споделила с половин уста, докато разбъркваше лютеницата в буркана.
— Каза, че щяла да ми е неудобно — рече тя тогава. — Че били от друг свят.
Помня как думите й увиснаха във въздуха между нас. Аз не й дадох съвет. Не попитах нищо. Само налях вряла вода в чашите за чай. Защото понякога човек просто трябва да чуе, не да отговори.
А сега, три месеца по-късно, пред нея стоеше кутия от непозната жена — майката на Хана. Цветана я отвори с ножицата, бавно, сякаш вътре имаше нещо, което можеше да я ухапе. Под хартията за опаковане, навит на руло, лежеше шал. Не какъв да е — старорозов, с нежна дантелена шарка, която веднага познах.
— Това е модел от старата книга на майка ми — прошепна Цветана.
Тя го проследи с пръст, без да го вдига от масата. Не я бях виждала да прави това с никоя дреха. Върху шала имаше бял плик. Вътре — картичка, изписана на ръка с дребен, грижлив почерк. На английски.
Цветана я обърна няколко пъти, сякаш думите щяха сами да се подредят. Тя не знаеше английски. Аз също не. Онова, което учих в училище — френски — отдавна беше потънало в прах. Но внучката на съседката от петия етаж, Йоана, беше на шестнайсет и имаше смартфон, с който превеждаше всичко. Обадих й се по видеовръзка, без да искам от Цветана нищо. Просто казах:
— Ела за пет минути. Има нещо за превод.
Йоана дойде със слушалки на врата и лак за нокти във всички цветове на дъгата. Седна на стола до вратата, прочете картичката на глас, после на български, с обичайния си тийнейджърски тон, сякаш четеше съобщение от приятелка. Пишеше:
«Скъпа Цветана, казвам се Елизабет. Съжалявам, че не можах да се запозная с вас на сватбата на децата. Теодор ми каза, че плетете много красиви неща. Аз също плета цял живот и от години нямам с кого да си поговоря за това. Мъжът ми смята, че е загуба на време. Дъщеря ми не се интересува. Направих този шал специално за вас. Моделът е от стара книга — надявам се да ви хареса. Ако някога поискате да дойдете през лятото, имаме стая за гости и градина, пълна с рози. Ще бъде удоволствие за мен.»
Йоана млъкна и погледна Цветана.
— Тази жена е готина — каза тя.
Цветана не отговори. Тя взе шала от масата, сгъна го много внимателно, като се увери, че дантелата не е прегъната накриво, и го притисна към гърдите си. Аз не казах нищо. Само извадих от чантата си опаковка хартиени салфетки и я сложих до нея на масата. За всеки случай.
Същата вечер, през стената, чух как Цветана говори по телефона. Не се подслушваше. Просто блокът ни е стар, а нощите в Пловдив са тихи. Гласът й беше равен, без вибрации.
— Получих колет от свекървата ти — каза тя. — От Елизабет.
Не чух отговора. Само тишината между думите. Такава, в която човек от другата страна търси въздух.
— Трийсет и две години мислех, че съм те възпитала добре. И мисля, че съм. Но някъде по пътя си сбъркал едно: срамът го нарече грижа.
Пак тишина.
— Ще дойда през юли — рече тя. — Във Виена.
На другия ден Цветана дойде при мен и ми показа три кълба прежда. Лавандулово синьо. Дълбоко, като небето над Родопите в края на юли. Каза, че е купила от магазинчето на голямата улица, дето продават конци и вълна. Цената й звучеше като изречение: осемнайсет лева и петдесет стотинки за кълбо. Тя не го каза с укор. Просто го каза.
— Ще плета шал за Елизабет — рече тя. — Със същия модел.
Не помоли за помощ. Не попита дали искам да го гледам. Само седна на балкона с куката за плетене, а аз си останах в кухнята, с отворен прозорец, и слушах как иглите тракат като капки по ламарина. Не я съжалявах. Не й се възхищавах. Просто я гледах как плете един шал за жена, която не беше виждала никога, в град, който синът й беше обявил за недостъпен за нея.
След две седмици Цветана ми позвъни на вратата. Имаше билет в ръка. Автобус Пловдив — Виена. Отиване и връщане. Сто осемдесет и шест лева. Показа ми го, без да казва колко е трудно да го купи. Просто го сложи на масата до празната кутия от колета, която така и не беше изхвърлила.
— Заминавам в събота — каза тя.
Не я попитах дали е казала на Теодор. Не я попитах дали е уговорена с Елизабет. Само отидох до шкафа, извадих стара пътна възглавничка, която бях забравила там отпреди години, и я оставих до билета.
— Вземи я — рекох. — В автобуса може да ти потрябва.
Тя не я взе веднага. Просто остави пръсти върху билета, сякаш искаше да провери, че сумата е истинска. После я прибра в чантата си.
В събота сутринта застанах на балкона с чаша кафе, преди улицата да се събуди. Цветана излезе от входа с малък куфар на колелца и нова найлонова торба, в която, знаех, беше шалът. Лавандулово синьо, навит на руло, защитен с тънка хартия. Тя се огледа наляво-надясно, сякаш търсеше някого. Никой не беше дошъл да я изпрати. Нито Теодор, който беше в Австрия, нито който и да било друг. Само аз, от балкона, с вдигната чаша, но тя не ме видя.
Таксито спря на ъгъла. Шофьорът излезе, отвори багажника, взе куфара. Цветана му подаде торбата с шала, после се наведе и си закопча обувката. В последния момент, преди да се качи, тя погледна нагоре. Не към мен. Към прозореца на собствения си апартамент, където пердетата бяха дръпнати, защото нямаше кой да ги отвори сутринта.
Аз не махнах. Не извиках. Само си отпих от кафето, което беше вече изстинало.
Когато таксито зави по булеварда, видях, че на задната седалка Цветана разгъва нещо светлосиньо на коленете си. Не беше за студ. Беше навик от години плетене: да опипва конеца, да проверява дали е стегнат.
Върнах се в кухнята, оставих чашата в мивката и си налях втора. От шкафа до прозореца се виждаше фурната долу. Още беше затворена. Беше едва седем и половина сутринта, а аз вече знаех, че няма да мога да плета днес.
