Казвам се Величка Дончева, седемдесет и три годишна съм, живея в Русе от петдесет и една години и до миналата есен работех като хонорарен библиотекар в читалището на квартал „Здравец" — три пъти седмично, за по четири часа, колкото да не забравя как мирише хартия.
Разказвам това, защото историята, която ще чуете, я знам не от вестник, а от собствените си ръце. Аз подредих архива.
Началото беше в един вторник, началото на март, когато в читалището дойде мъж на около осемдесет години, с лек акцент, който не можех да определя веднага — нещо между руски и не съвсем руски. Носеше найлонов плик от „Билла", а в него — снимки, пожълтели по краищата, и една тетрадка с кожена подвързия, изгризана в единия ъгъл, сякаш мишка е живяла в чекмеджето с нея десетилетия наред.
— Търся документи за бежанците от четиридесет и четвърта — каза той. — От Бесарабия. Тук минаваше ешелон.
Казваше се Тодор Гергов. По-късно научих, че истинското му име, дадено при кръщенето в едно село край Кагул, беше Теодосий — но родителите му, когато стигнали до Русе като деца бежанци, го записали Тодор, защото така било по-лесно за българските чиновници. Той не търсеше пари. Търсеше list — списък с имена, доказателство, че баба му е минала оттук през зимата на 1944-та, преди да продължат към Варна и после да се качат на кораб.
Помогнах му тогава колкото можах. Намерихме два реда в един протокол от общинския архив, преснет на микрофилм — нищо повече. Той плака над тези два реда толкова тихо, че ако не гледах право в него, нямаше да разбера.
Разбрах едва по-късно, от съседката му на площадка — жена, която го гледаше след операцията на тазобедрената става — каква е останалата част от живота му. Тодор Гергов беше емигрирал в Канада през 1957-ма, на дванайсет години, след като семейството му прекарало над десет години в лагери за разселени лица в Австрия. Там научил немски, после в Торонто научил английски за две години, спял в стая с още трима мъже над една пекарна и работел вечер като разносвач.
После построил бизнес с електроника, после — компания за възобновяема енергия, която днес има централи в четири континента. Съседката му спомена число, което тогава ми се стори измислено: състояние, оценявано над два милиарда канадски долара. А той идваше в читалището с найлонов плик от „Билла" и питаше дали може да ползва ксерокса безплатно, защото пенсионерска карта имал.
Втория път дойде през юни. Донесе папка — истинска, класьор с телбод — и в нея имаше договор за дарение. Не за читалището. За университетската болница в София, за детското онкологично отделение, където, каза той, преди две години е лежал внукът на негов далечен братовчед от Бургас, когото никога не бил виждал лично, но с когото си пишеха.
Сумата в договора беше седем милиона лева — предназначени за нова апаратура за лъчетерапия при деца, апаратура, каквато в цялата страна нямаше нито една.
— Защо тук? — попитах го тогава, докато подпечатвах едно копие за архива на читалището, защото той настоя да остане следа и у нас. — Вие сте канадски гражданин от шейсет и девет години.
Той сложи ръка върху тетрадката с кожената подвързия — онази, изгризаната.
— Защото майка ми умря в бежански лагер на трийсет и осем години, без лекар наблизо. И защото никой тук не ме пита откъде съм, преди да реши дали да ми помогне.
Не знам как да предам звука, с който той затвори класьора — сух, кратък, като точка в изречение.
Онзи следобед разбрах и другото. Освен болницата, той финансираше от години стипендии за студенти по медицина в Пловдивския университет — деца от малки села, каквото беше и той самият. Плащаше за дигитализация на архивите на две читалища в Добруджа, включително нашето, за да не изчезнат имената на хората, минали през бежанските ешелони. А през 2022-ра, когато войната в Украйна изпрати нова вълна разселени през българската граница, той прехвърли — научих това от една статия месеци по-късно, не от самия него — над три милиона долара на организации, помагащи на бежански семейства да намерят жилище и работа тук, в България, в градовете, през които самият той някога бе минал като дете с номер, пришит на палтото.
Той не търсеше признание. Не идваше със снимачен екип. Идваше сам, с автобус 20 до центъра, сядаше на масата до прозореца, откъдето се вижда паметникът на Свободата, и питаше дали кафе-машината работи.
Последния път, когато го видях — беше в началото на октомври, вече застудяваше, той носеше шал — донесе последната партида документи за архива: писмо от общината в Русе от 1944-та, потвърждаващо преминаването на бежанското семейство Теодосиеві, и копие от договора за дарението, вече подписан и от болницата, с печат и дата. Поиска само едно — да сложим тетрадката с кожената подвързия в архива на читалището, не у дома му в Торонто, не в личен музей, а тук, при протоколите от 1944-та, до онези два реда, заради които изобщо дойде при мен пръв път.
— Тук й е мястото — каза той. — Тук започна всичко, което после стана друго.
Прибрах тетрадката в кутия с номер 114, до досието с протоколите от бежанския ешелон, точно както поиска. На етикета написах само едно име — Теодосий, детето от Кагул — защото той настоя точно така, не с фамилията, с която стана известен в Торонто, а с онова, детското, с което майка му го е викала за вечеря преди да умре без лекар наблизо.
Дойде да провери етикета лично, прокара пръст по буквите, без да каже нищо повече. После плати таксата за ксерокса — двайсет стотинки — макар аз да му казах, че няма нужда, и си тръгна с найлоновия плик, вече празен, сгънат на четири в джоба на палтото.
