Ана Радева забеляза, че четвъртото чекмедже на касата не се затваря нормално още преди дъждовната сряда, когато всичко се случи. Скърцаше по-силно от останалите — детайл, който запомни от три години работа в аптеката на улица „Раковски“ във Велико Търново, но който щеше да й потрябва тъкмо в онази вечер.
Дулото на пушката притискаше гърдите й толкова силно, че на сутринта щеше да остане синина с формата на кръг. Тя се усмихна въпреки това. Не защото не се страхуваше. Страхът вече бе плъзнал под кожата й, студен и остър, и правеше всеки предмет в помещението болезнено ясен — надрасканите стъклени витрини с хапчета за кръвно, ключодържателя с логото на аптечна верига, който висеше на кутията с касовия апарат, малкия хладилник с инсулин в ъгъла, чиято врата винаги леко пропукваше при отваряне.
Беше двайсет и три часа и четирийсет минути. Извънредната смяна, която Ана поемаше два пъти месечно заради момичето, останало вкъщи с грип.
До рафта с памперси стоеше клекнал Тодор Кирилов, седемдесет и една годишен, с дланта, притисната върху джоба на якето, където държеше кутията с нитроглицерин. До вратата — младо семейство, застинало между стелажите с бебешки храни. Фармацевтката Илияна се беше свила зад щанда с рецептурни лекарства.
А до прозореца, на пейката за клиенти, чакащи да им приготвят поръчката, седеше мъж, който не бе легнал на пода с останалите.
Не бе посегнал към оръжие. Седеше с ръка, отпусната по облегалката, и наблюдаваше обира с изражението на човек, за когото насилието е роден език, а не заучен акцент.
Тъмна коса, лице без емоция, тънък бял белег над дясната вежда. Виктор Ангелов.
Ана познаваше името. В Търново го знаеха всички, макар разумните хора да го произнасяха тихо. Семейство Ангелови притежаваше вериги хотели по Черноморието, транспортна фирма, дялове в няколко строителни компании и достатъчно връзки в общината, за да превърнат всеки търг в чиста формалност. Легалният им бизнес украсяваше банери на благотворителни събития. Другият им бизнес се споменаваше само шепнешком.
И по причина, която Ана още не разбираше, той седеше сам в дрогерия в единайсет и четирийсет вечерта, докато трима въоръжени мъже я обираха.
— Защо се усмихваш? — попита най-младият. По-късно щеше да научи, че се казва Кирил Ников. Не изглеждаше на повече от деветнайсет. Качулката му бе паднала назад, откривайки влажна руса коса и очи, разширени от собственото му ужасно решение.
Ана държеше двете си ръце видими върху плота.
— Защото ако изглеждам уплашена, ти ще се уплашиш още повече.
Пушката потрепери срещу нея.
— Аз не се страхувам.
— Предпазителят е още сложен.
Погледът на Кирил се стрелна надолу. Точно това й трябваше. Ана не посегна към оръжието. Не направи нищо героично. Просто отстъпи половин крачка назад, оставяйки разстояние между дулото и тялото си.
— Кирил! — сряза го по-едрият.
Стефан Дойчев стоеше до касата с насочен пистолет. За разлика от Кирил, той бе правил това и преди. Дишането му бе овладяно. Погледът му непрекъснато се връщаше към коридора, водещ към кабинета на управителя.
Не към касата. Към кабинета.
Ана забелязваше всичко.
— Какво има там? — попита Стефан.
— Мивка, тоалетна и кабинет с необлатени фактури за наем.
— Сейфът.
— Няма сейф.
Прекоси разстоянието помежду им и удари плота с ръка.
— Очакваш да повярвам, че аптека с нощни дежурства няма сейф?
— Очаквам да прецениш дали седемстотин лева си струват петнайсет години затвор.
Лицето му се вкамени. Кирил отново заби пушката в гърдите й.
— Мислиш се за по-умна от нас?
— Не. Мисля, че времето ви изтича.
Стефан присви очи.
Ана погледна към стенния часовник над касата.
— Полицейският патрул минава по булевард „България“ на всеки дванайсет минути. Служителят забавя на светофара, защото камерата там не работи от месец. Мина в единайсет и трийсет и осем.
Тишина изпълни помещението. Дори хладилникът с инсулина сякаш спря да бръмчи.
— Сега е единайсет и четирийсет и три. Имате около три минути, преди патрулът да стигне до ъгъла.
Кирил погледна към витрината. Стефан не го направи.
— Лъжеш.
— Работя нощни смени два пъти месечно. Знам кой купува приспивателни, кой закъснява с рецептите и кой полицай спира да пита за наличност на лекарства за налягане. Онзи, дето мина преди пет минути, винаги пита дали имаме сироп за кашлица за внучката му.
Навън дъждът шибаше стъклото.
Стефан стисна челюст.
— Изпразни касата.
Ана натисна бутона. Чекмеджето се отвори с познатото скърцане на четвъртото гнездо — звук, нелеп сред цялото това напрежение.
Кирил награби банкнотите. Стефан продължаваше да гледа към коридора.
Третият, мълчаливият, стоеше до вратата с мотоциклетна каска, козирката спусната. За разлика от другите двама, не бе казал нито дума. Ана го огледа. Лявото му рамо стоеше малко по-високо от дясното. Обувките му бяха лъснати. Скъпи. Ръката, стиснала пистолета, не трепваше.
Той не беше тук заради парите от касата.
Нито Стефан.
Касата беше прикритие.
— Какво търсите всъщност? — попита Ана.
Стефан насочи дулото към лицето й.
— Млъквай.
— В кабинета на управителя няма нищо ценно, освен ако не колекционирате изтекли отстъпъчни талони.
— Млъквай.
— Но има нещо под пейката до прозореца.
За пръв път Виктор Ангелов помръдна. Само очите му. Пейката до прозореца беше неговото място.
Стефан рязко обърна поглед натам. Целият обир смени посоката си. Ана усети как това се случва. Изплашеното младо семейство спря да има значение. Парите спряха да имат значение. Дори пистолетът, насочен към нея, се превърна в част от декора.
Стефан бе дошъл заради Виктор.
— Всички да останат долу — заповяда Стефан и тръгна към пейката. Виктор остана седнал. Третият заключи входната врата.
Стефан спря на метър от него.
— Имаш нещо, което не ти принадлежи.
Виктор го погледна. Гласът му, когато проговори, бе достатъчно тих, за да накара всички да напрегнат слух.
— Обикновено хората започват с представяне.
— Знаеш кой ни изпрати.
— Знам кой е бил достатъчно небрежен, за да ви изпрати.
Стефан вдигна пистолета. Изражението на Виктор не се промени.
Ана хвърли поглед към Кирил. Вниманието му се беше отклонило изцяло към конфронтацията. Пушката леко клюмна.
Тодор издаде задавен звук зад рафта с памперси. Дишането му бе станало плитко.
Страхът на Ана промени формата си. Оръжията бяха една опасност. Седемдесет и една годишен мъж с болно сърце, изпаднал в стрес — съвсем друга.
— Тодор трябва да си вземе лекарството — каза тя.
— Никой не мърда — отвърна Кирил.
— Може да получи инфаркт.
— Казах никой да не мърда!
Пръстът му се стегна на спусъка.
Ана го погледна право в очите.
— Дошли сте за пари. Не за да убиете дядо на седемдесет и една.
— Предупреждавам те.
— Не. Предупреждаваш себе си.
Кирил преглътна. Тя смекчи гласа си.
— Остави ме да му дам едно хапче. Дулото си остава върху мен. Нищо друго не се променя.
Ръцете му трепереха. Зад него Стефан искаше от Виктор някаква тетрадка. Думата стигна ясно до Ана. Тетрадка.
Виктор се облегна назад на пейката.
— Ако Драган Балканов си мисли, че съм я донесъл тук, информацията му е слаба.
Стефан пристъпи по-близо.
— Видяха те да излизаш от съда с нея.
— Видяха ме да излизам с кожена папка.
— Дай ми я.
— Не.
Стефан вдигна ударника на пистолета. Виктор изглеждаше почти отегчен.
Ана разбра това, което никой от двамата крадци не разбираше. Този мъж не се разхождаше без охрана в единайсет вечерта из провинциален град. Хората му бяха или отвън, или скрити достатъчно близо, за да действат при нужда. Той чакаше нещо.
Но Тодор нямаше време да чака заедно с него.
Ана бавно посегна с ръка към полицата под касата.
— Ръцете! — кресна Кирил.
— Лекарството му е в джоба на моята престилка. Забрави го тук миналата седмица.
Тодор я погледна ужасен. Беше лъжа — нитроглицеринът беше в неговия джоб, тя виждаше извивката на кутийката през плата на якето му.
Тя натисна дръжката на чекмеджето отдолу, изважайки не хапчета, а тънка връзка ключове с етикет „склад“ — единственото, до което можеше да посегне, без да изглежда подозрително, и го хвърли встрани, като прекатури поставката с дъвки на пода.
Трясъкът разцепи напрежението наполовина. Кирил отскочи, дулото се завъртя към звука. В същия миг вратата на аптечния склад — тази, за която само Ана знаеше, че извежда през задния двор към паркинга на съседния блок — изтрещя навътре.
Двама мъже в тъмни якета влязоха, без да бързат, сякаш това беше обичайна вечер за тях. Хората на Виктор. Единият насочи пистолет право към третия крадец при вратата, преди онзи да успее да вдигне своя. Другият застана между Стефан и пейката.
Стефан замръзна. Виктор стана бавно, оправи ръкава на палтото си и погледна Ана с нещо, което не беше благодарност, а точна преценка — сякаш пресмяташе колко точно е струвал онзи трясък от дъвките на пода.
— Хапчетата на господин Тодор наистина ли са у вас, или беше блъф? — попита той тихо.
— Блъф — отвърна Ана. — Но неговите са в десния джоб на якето му. Дайте му ги, преди да продължите с каквото сте намислили.
Виктор кимна на единия от хората си. Тодор получи кутийката, ръцете му трепереха, докато отваряше капачето.
Стефан бе обезоръжен и притиснат до пейката, ловкостта на човека до него — механична, отработена. Кирил седна на пода, пушката паднала до коленете му, и заплака като момчето, което всъщност беше.
Патрулната кола наистина спря на светофара пет минути по-късно — точно когато Ана бе казала, макар сега без значение за развръзката вътре. Полицаите влязоха да заварят вързаните крадци, оставени спретнато до входа, сякаш някой ги бе увил в подарък. Виктор Ангелов вече го нямаше.
На другата сутрин, докато Ана отваряше аптеката в осем без петнайсет, на плота я чакаше плик без подател. Вътре — договор за наем на помещението, в който тя фигурираше не като служителка, а като съсобственик с дял от четирийсет процента, и бележка, написана на ръка: „За четвъртото чекмедже, което не се затваря. И за онова, което направихте, докато мислехте, че никой не гледа.“
Ана не позвъни на номера, оставен в края на бележката. Занесе договора при нотариус на улица „Independence“, провери всяка клауза с адвокат, платен от собствения й джоб, и след три седмици подписа документа — не защото искаше връзка с фамилия Ангелови, а защото условията бяха чисти, обвързващи само нея с помещението, без никакво споменаване на дългове или услуги.
Тодор Кирилов продължи да идва всяка вечер за инсулина на жена си. Никога не спомена случката. Само веднъж, минавайки покрай четвъртото чекмедже, което вече не скърцаше — сменено при неотложния ремонт, платен от новия дял в бизнеса — каза, без да я поглежда: „Хубав звук е тишината тук вечер.“ Ана се усмихна и продължи да брои дребните за смяната.
