Вратата на трийсет и четвърта стая в „Пирогов" не се затваряше докрай — пантата беше разхлабена от години, никой не намираше време да я оправи. Сестра Ренета Панайотова работеше в тази болница единайсет години и знаеше звука на всяка врата в отделението. Тази скърцаше на всеки посетител, който влизаше при него.
Той се казваше Стефан Илиев, шейсет и осем годишен, лежеше в леглото до прозореца от три седмици. Съседното легло стоеше празно — изписаха го в понеделник. През прозореца се виждаше паркингът и брезата, засадена преди години от някой градинар; следобед сянката й падаше право върху перваза и стаята потъваше в зелен полумрак.
Жена му Веселина идваше всеки ден в шест без петнайсет, направо от работа. Носеше термос „Familia", половин литър, купен преди десет години от пазара — все още държеше супата гореща след два часа път с автобуса. Носеше и вестника, понякога внучето по видеовръзка. Сядаше на стола, разказваше му кой е боядисал портата на съседите, че франзелата вече е един лев и петдесет, че продавачката пак излъгала на ресто. Той кимаше, отговаряше с по дума-две, а тя говореше ли, говореше, сякаш ако спре, между тях ще остане само тишината на апаратите.
Ренета влизаше да мери температура, да сменя системата, и виждаше все едно и също: двама възрастни хора един до друг, които почти не се докосват. Веселина стискаше термоса в скута си вместо ръката му. Стефан гледаше телевизора над вратата, макар звукът да беше спрян.
— Утре ще ти донеса от баницата на Радка, тая със сиренето, дето я обичаш — каза тя една вечер, докато прибираше термоса в чантата.
— Добре.
— Искаш ли и очилата за четене? Оставих ги на кухненската маса, до хляба.
— По-късно.
Тя взе чантата, тръгна към вратата, спря за секунда с ръка на дръжката — сякаш понечи да каже нещо — но не каза. Ренета, сменяйки банката с физиологичен разтвор в ъгъла, чу токчетата й по коридора чак до асансьора.
На третата седмица дойде дъщеря им, Мила, от Пловдив — с кола, с чанта през рамо, с оная умора по лицето, характерна за хора, карали три часа по път Тракия с мисълта, че закъсняват за нещо, което не могат да назоват. Ренета я срещна на вратата, докато носеше поднос с лекарства.
— Как е той? — попита Мила, без да сваля палтото.
— Стабилно. Лекарят минава следобед, към три.
Мила влезе, целуна баща си по челото, седна на стола, който обикновено заемаше майка й. Говореше бързо — за детето, за пътя, за паркинга пред болницата, дето не намерила място и обиколила три пъти. Стефан я слушаше с усмивка, каквато Ренета не беше виждала на лицето му дотогава — по-открита, по-широка. Когато дъщерята излезе да звънне на мъжа си, той повика сестрата.
— Донеси ми, ако обичаш, чаша вода.
Ренета му подаде чашата. Ръцете му трепереха, докато я поднасяше към устните си — разля няколко капки върху чаршафа, и той се засмя кратко на себе си, засрамен от това.
— Тя идва всеки ден — каза той, повече на себе си, кимайки към коридора, откъдето долиташе гласът на жена му по телефона. — Носи ми термоса тоя, супата. А аз само „по-късно" и „по-късно". Цял живот съм отлагал.
Ренета не отговори — не беше нейна работа. Оправи възглавницата зад гърба му и излезе.
В сряда следобед нещо се промени — кръвното му падна рязко, дежурният лекар дойде тичешком, сложиха му нова система, повикаха и Мила по телефона. До вечерта се стабилизира. Ренета мина покрай стаята в единайсет вечерта и го видя буден, загледан в тъмния прозорец, а не в изключения телевизор.
— Обадете се на жена ми — каза той. — Кажете й да не идва по-рано утре. Да си доспи.
Ренета не се обади. Реши, че не е спешно, а и часовете за посещение бяха ясни. По-късно щеше да съжалява за това решение — но никой тогава не можеше да го предположи.
В четвъртък сутринта, малко след седем, дойде обаждането. Ренета беше на смяна, вдигна телефона на поста — Веселина, задъхана, питаше може ли да дойде по-рано, преди работа, защото сънувала лошо и не могла да заспи повторно. Ренета й каза да идва, разбира се.
Веселина пристигна в седем и петнайсет, с термоса в едната ръка и чаша недопит чай в другата — забрави я чак на паркинга, върна се, остави я на капака на колата и я забрави пак. Влезе в стаята. Стефан спеше — или поне така изглеждаше отдалеч. Тя седна до него, взе ръката му, за пръв път от три седмици, и зачака да отвори очи, за да му каже нещо, което си повтаряше цялата нощ.
Не отвори.
Ренета влезе десет минути по-късно за сутрешния преглед и разбра веднага — по начина, по който тишината в стаята беше различна от обичайната. Извика лекаря. Записа часа: седем и трийсет и осем. Веселина стоеше права до леглото, стискаше термоса до гърдите си толкова силно, че кокалчетата й бяха побелели, а с другата ръка сгъваше и разгъваше една салфетка, вадена от джоба на палтото — сгъваше я на четири, после пак я разгъваше, отново на четири.
Погребението беше в понеделник, в село Бистрица, откъдето беше родът на Стефан. Ренета не отиде — не й беше работа, не познаваше семейството отвъд болничните стени. Но два месеца по-късно Веселина се появи в отделението с кутия бонбони „Захарни заводи" за сестрите — обичай, който малцина пазеха вече.
— Исках да ви благодаря — каза тя на Ренета в коридора. — За грижите.
— Няма нужда, това ни е работата.
Веселина помълча, стисна дръжките на чантата си.
— Термосът още го пазя. Не мога да го изхвърля. Странно, нали — за един термос.
Ренета кимна и не каза нищо повече — нямаше какво да добави, а и не й беше мястото да утешава с готови фрази. Взе кутията, занесе я в стаята на персонала, остави я до автомата за кафе. Отвори капака отгоре — липсваше един бонбон, някой явно вече беше опитал преди нея.
