Аз съм медицинска сестра в столичната Първа градска болница, в отделението по кардиология. Дванайсет години вече. Разнасям хапчета, меря налягане, сменям системи. За тия години съм виждала какво ли не — и сълзи, и скандали, и чудеса. Но тая история с баба Злата, дето се случи през февруари, още не мога да я избия от главата си.
Баба Злата беше на седемдесет и осем. Докараха я с линейка посред нощ, със сърце. Синът й, Красимир, около петдесетгодишен, с лъскаво палто и нов телефон, пристигна чак на сутринта. Не беше сам — с него влезе и снахата, Силвия. И двамата с такива лица, все едно им пречим.
Баба Злата лежеше до прозореца. Помня, че на нощното шкафче й сложих чаша вода, а тя ме хвана за ръкава на престилката и попита — какво става с пенсията й, че трябва да плати тока. Тогава не разбрах. Помислих — на стари хора така им се върти.
Вечерта пак бях на смяна. Минавам покрай стаята й, а вътре спор. Не, не спор — лекция. Силвия говореше високо, с такъв тон, като на дете, което е счупило нещо.
— Казах ти вече, че парите трябва да ги преведеш по сметката. Нали те питам като хората? Ти ги харчиш за глупости, а после няма за ток.
Баба Злата мълчеше. Държеше крайчето на одеялото и го мачкаше с пръсти. Красимир гледаше през прозореца и въобще не се обаждаше. Само веднъж изсумтя, когато Силвия каза нещо за новата кухня и колко стрували шкафовете от ИКЕА.
На другия ден попитах баба Злата, уж между другото, докато й мерех кръвното. Тя се обърна към стената и каза тихо, че й взели картата. Че пенсията й влизала там, а картата била у Силвия. Тя само й носела по петдесет лева на седмица, колкото за хляб и лекарства. Три хиляди лева пенсия. Представяте ли? Три хиляди, а бабата живее с петдесет на седмица.
Една вечер, беше към девет, Силвия дойде пак. Този път с една папка. Каза, че трябвало да се подпише някакъв документ за настаняване в социален дом, защото така щяло да е най-добре за всички. Баба Злата вдигна глава. Видях я как си стиска ръцете под одеялото — така силно, че ставите побеляха.
— Не съм готова за дом — каза тя. — Още съм в ред.
— Мамо, пак започваш — Красимир пристъпи към леглото. — Ние не можем да ти бягаме всеки ден. Ти не разбираш.
— Разбирам — тихо, но ясно. — Разбирам, че искате апартамента.
Тогава Силвия сложи папката на нощното шкафче, внимателно, като че ли слагаше визитна картичка. Каза, че ще остави документа, и да помисли, и да не се прави на ударена.
Аз се направих, че нагласям кабела на монитора. Ръцете ми трепереха. Не знаех какво да направя.
На сутринта баба Злата ме повика. Каза, че иска да се обади на една племенница в Пловдив. Написала си номера на салфетка. Донесох й телефона от сестринската стая и оставих слушалката до възглавницата й.
Какво си говореха, не чух — излязох да дам път. Но като се върнах, салфетката беше скъсана на четири парчета, а парчетата бяха подредени в един ред на нощното шкафче, до неподписаната папка.
Три дни по-късно Красимир и Силвия дойдоха пак. Този път с нотариус. Бяха организирали всичко — оставаше само подписът. Силвия държеше химикалката.
Тогава баба Злата направи нещо, дето никой не очакваше.
— Аз вече подписах — каза тя.
Красимир се усмихна. Силвия отвори папката.
Вътре нямаше нищо за социален дом. Имаше препис от дарение. Баба Злата беше дарила апартамента си в Пловдив — не на племенницата, а на Иван, съседа от горния етаж, който пет години й взимаше хляб и лекарства, без да иска лев. И беше подписала документ за прехвърляне на пенсията към банкова сметка, от която тя изтегля сама — с нова карта, издадена същия ден.
— Чакай, каква банка? — Силвия беше готова да разкъса листовете.
— Сметката е открита — каза баба Злата, без да вдига глава, — а вие, ако искате, си вземете апартамента още сега. Само че той вече не е мой. И пенсията не е ваша.
Нотариусът, объркан, поиска да потвърди нещо с Красимир, но Красимир стоеше с отворена уста, а по слепоочието му пълзеше тънка вена. Силвия стискаше химикалката — същата, дето беше донесла за подписа.
После настъпи онова, дето и досега съм го казвала само на мъжа ми, и то в кухнята, с глас. Баба Злата бръкна под възглавницата и извади новата карта. Показа я. Обикновена синя карта. Държеше я с две ръце, като че ли тежеше.
— Три хиляди и четиристотин лева — каза тя. — Влязоха вчера. Първата пенсия, която никой не ми взе. Утре си купувам нови очила. А за вас, за двамата, имам една дума.
Тя не каза каква е думата. Не се наложи. Красимир хвана Силвия за лакътя и двамата излязоха в коридора. Нотариусът тръгна след тях, без да прибира папката. Останахме сами със Злата, с монитора, който отново започна да бипка, и с папката, която лежеше на пода.
Баба Злата ме погледна. За пръв и, да си призная, единствен път през тези седмици се усмихна. Не тържествуващо. Някак спокойно, като човек, който е сложил ред в дома си.
— Сестро — каза, — ако утре ме изпишат, ще трябва някой да ми помогне да стигна до банката. Можеш ли?
Казах, че мога.
Онзи ден с баба Злата слязохме заедно до спирката. Тя носеше нова таблетка за очи, купена от аптеката в болницата — за двайсет и пет лева. Качи се на автобуса към гарата, за да вземе влака до Пловдив. Каза, че ще се отбие първо до спестовната каса, а после ще види как е Иван. Че му била обещала да му купи една баница с праз и сирене от пекарната до блока.
А Красимир и Силвия още веднъж не се появиха. Този път не ги търсих. Разбрах, че нямало защо — баба Злата беше сменила ключалката на пловдивския апартамент още докато лежеше в болницата. Документът за това, с името на ключаря и сумата, осемдесет лева, намерих в папката, която така си остана да лежи при нас на етажната маса. Вече не ни трябваше. Изхвърлих я в контейнера за хартия на ъгъла на болницата, заедно с опаковките от системи.
