В Копривщица, откъм оная част на градчето, дето калдъръмът се свършва и започва пръст, къщата на Стойчо и Радка Бонджеви стоеше на самия край на улицата, до трафопоста, дето вечер бръмчеше като пчелен кошер. Пет деца бяха отгледали — три техни, две от Радкин братовчед, дето почина рано. Стойчо кираджия беше, возеше сол и брашно между Копривщица и Стрелча с един стар "Мерцедес 1017", пробягал повече, отколкото трябваше. Радка чистеше по къщите на летовниците през лятото. Не бяха богати. Хляб имаше, месо — рядко.
През есента на 2023-та довтасаха при тях с една вест: леля Гинка, трета братовчедка на Радкиния баща, останала съвсем сама в Стрелча, ослепяла преди години от захарна болест, а напоследък и умът ѝ взел да се рее нанякъде — говорела на хора, които не съществуват, викала имена на покойници. Общината бе изпратила писмо — искаха да я вземат в дом за възрастни хора в Пазарджик. Радка, без да пита никого, отиде и я доведе.
— Ти луда ли си — каза ѝ съседката Веса на другия ден през оградата, докато простираше чаршафи. — Пет деца имаш вкъщи, а сега и тая бабичка сляпа. Къде ще я слагаш да спи?
— В стаята на Митко — отвърна Радка. — Той е при казармата, идва само в отпуска.
Домъкнаха вехтите ѝ вещи в един найлонов чувал — две поли, вълнена жилетка, изтъркана броеница от маслинови костилки. Радка я изкъпа, среса ѝ бялата коса, върза ѝ чиста забрадка на цветя. На стената над леглото окачи един стар килим с елени, макар че бабата не виждаше нищо, само сенки от светлина различаваше, тъй казваше лекарката от здравния пункт.
Заживяха си някак. Чорба от боб, качамак, а понеже парите не стигаха винаги — и пакетчета "Виетнамки", ония бързи юфки, дето децата пиеха на суха. Захар в чая слагаха повечко, за да ѝ е сладко на старата жена поне туй. Водеха я до тоалетната отзад в двора, преобличаха я, когато трябва — без да се цупят, без да мърморят гласно, поне не пред нея.
И леля Гинка говореше. Тънък гласец, надолу-нагоре, като на дете, дето пее без мелодия. Приказваше врели-некипели по цял ден — за някакъв Величко, за кокошки, дето отдавна ги нямаше, за сватба, на която никой от семейството не бе присъствал. Никой не ѝ обръщаше особено внимание. До оная сутрин в началото на ноември, когато седеше на пруста и изведнъж рече с оня си тънък глас:
— В плевнята човек влезе. Крадец.
Стойчо се засмя пръв — какъв крадец, бабо, тук комшиите се знаят по име от четирсе години. Но по-малкият му син Симо все пак отиде да провери, колкото да не спори. И завари съседа Тодор, пиян като талпа, да товари в чувал компир и туршия от зимника им.
Три седмици по-късно, вечерта, когато Митко се готвеше да откара с камиона на баща си някаква пратка книжни чували чак до София, бабата пак заговори от пруста, дъвчейки бавно комат хляб:
— Не пускайте Митко довечера. Ще падне колата.
Радка се сопна — стига, бабо, момчето има работа. Но Стойчо, без да каже нищо на никого, отиде и открадна ключовете от куката зад вратата, скри ги в джоба на якето си. Митко се ядоса, крещя половин час. На другата сутрин научиха: другарят му Пламен, дето щеше да кара вместо него по същия маршрут, се преобърнал с камиона на завоя над Стрелча. Три счупени ребра и спукан слезка. Ако Митко бе седял до него — щяха да го носят с двете ръце от превозното средство.
Оттогава в къщата настана някаква тишина от друг вид — не мълчание, а внимание. Никой вече не подминаваше приказките на бабата, дори да звучаха като бръщолевене за изгубени кокошки. А през януари тя взе да мърмори по цял ден едно и също, дърпайки Радка за ръкава:
— Купи ми фиш. Лотария. Купи фиш.
Стойчо се разкара до Пловдив, купи един-единствен билет от "Национална лотария" — три лева, толкоз колкото да я омилостиви и да престане да им скубе нервите. Прибра билета в чекмеджето на бюфета, под покривката с бродерия, и забрави за него цели две седмици.
На двайсет и трети януари, неделя, Радка тегли теглене по телевизията, докато сипваше боб в чиниите. Спря лъжицата насред въздуха. Провери числата три пъти на телефона на Симо, после звъннаха на братовчед, който разбираше от тия неща. Печалбата беше някъде между триста и петдесет и триста осемдесет хиляди лева — цифрата така и не казаха точно на никого от селото, само махваха с ръка и повтаряха "голяма пара, голяма", както правят хората, които цял живот са смятали стотинки и изведнъж не знаят как да изговорят числото.
Купиха на бабата нов халат, розов, с копчета отпред, локум и захаросани бадеми от сладкарницата на площада, и едно кадифено покривало за леглото, тъмночервено с ресни. Гинка го попипа с пръстите си, дълго, сякаш броеше зърна на броеница, и рече само едно "хубаво е", макар очите ѝ да не различаваха нищо освен светло петно от прозореца.
Тук обаче нещата взеха друг обрат. Синът на брата на Стойчо, Емил, дето живееше в Пазарджик и от години не бе стъпвал в Копривщица дори за именния ден на баща си, се появи с колата — черно БМВ, взето на лизинг, дето често закъсваше с вноските. Дойде уж да "види как е бабата", седна на масата, пи ракия, а на третата чаша подхвана:
— Тя ми е леля все пак. Роднина. Половината пари трябва да се разделят по равно между наследниците. Аз имам адвокат.
Радка остави чинията рязко на масата — не тряскаше я, просто я пусна с два пръста повече отколкото трябваше, и парче качамак се разля на покривката.
— Ти шест години не си ѝ звъннал по телефона. Тя не помнеше дори как се казваш, като я доведохме тук.
— Законът не гледа кой звъни — каза Емил и се усмихна с оная усмивка, дето хората използват, когато мислят, че държат по-силния коз.
Стойчо не викаше. Стана, отиде до бюфета, извади папка с документи — билетът беше регистриран на негово име, купен с негови пари, спечелен от него, никаква законова връзка с бабината собственост нямаше. Сложи папката на масата пред племенника си.
— Билетът е мой. Купен е с моите три лева. Записан на моето име в системата. Иди при твоя адвокат и му покажи туй.
Емил взе папката, разлисти я, лицето му поизгуби малко от увереността. Хвърли поглед към Гинка, дето седеше на своя стол до печката с новото покривало на коленете и си играеше с броеницата, без да разбира и дума от разговора.
— Пък и — добави Стойчо, докато прибираше папката обратно в чекмеджето — ако имаш нужда от пари, върни се, живей с нея както живяхме ние три години. Тогава ще делим каквото има.
Емил не се върна. Замина си същата вечер, а колата му, разправяха после съседите, я взели обратно от лизинговата фирма през пролетта.
С парите не купиха вили, нито джипове. Изплатиха дълга по камиона на Стойчо, пуснаха парно вместо старата печка на дърва, зазидаха покрива, дето течеше над кухнята от години. А на бабата, всяка неделя, Радка ѝ носеше пресни рогчета от фурната на площада и сядаше до нея да ѝ реше косата, макар да не беше сплетена — просто сядаше и я решеше, докато Гинка си клатеше главата и мърмореше нещо тихо за кокошки, дето отдавна ги нямаше никъде по тоя свят.
