Работя в тази аптека от деветдесет и пета. Двайсет и осем години гледам една и съща улица, едни и същи прозорци отсреща, едни и същи хора — само дето вече са побелели. Свикваш. Преставаш да забелязваш. Но тази вечер беше друга.
Беше краят на април. Ония дни, когато слънцето се задържа до седем и въздухът ухае на мокър асфалт, макар че не е валяло. Бях се приготвил да спускам капаците и да заключвам, когато видях жената с маранята.
Тя стоеше на тротоара точно срещу витрината, полуизвърната към мен. Познавам я от години — госпожа Димитрова. Дойде в нашия квартал преди пет-шест години, купи апартамента на Тодорови, дето всички го мислеха за прокълнат, че трети собственик не успя да го задържи. Тя влезе и остана. Тиха жена, винаги със сив плетен пуловер — лете и зиме. Плащаше сметките си точно на датата, никога не искаше отсрочка, никога не задържаше ресто. От ония клиенти, дето не им помниш името, докато не дойде денят, в който изведнъж стават единствените, за които мислиш.
Аз я видях първо отражението ѝ в стъклото на витрината, преди още да я видя нея самата. Трепереше. И това не беше от студа — април беше, нощта беше мека. Трепереше от нещо друго, което човек на моята възраст вече разпознава веднага, защото го е чувствал поне три пъти в живота си. От шок, който идва не с удар, а с разбирането.
Свалих си очилата, избърсах ги в престилката — навик, който фармацевтите добиваме още първата година, защото ръцете ни вечно са лепкави от сиропи и тинктури — и погледнах по-внимателно. Тя държеше нещо. Нещо малко, забулено в кърпа. Отначало помислих, че е котка. После видях главата.
Змия.
Дълга може би метър, без малко. Бледозеленикава, почти бяла на цвят — от ония смокове-стрелци, дето ги има из сухите дерета около Кресна. Отпусната беше. Не се мяташе, не съскаше. Просто висеше от ръцете на жената като парче въже, което някой е забравил да прибере.
Не се уплаших. Тоест уплаших се, но не от змията. Уплаших се от изражението на госпожа Димитрова. Тя гледаше животното с нежност, която не бях виждал по ничие лице от… от много време. Откакто жена ми почина. Така гледа човек нещо, което е спасил и което изведнъж е станало негово. Или той — негов.
После видях какво стана.
Змията помръдна. Бавно, много бавно, тя вдигна глава. Жената я държеше внимателно, с две ръце — като бебе, дето тъкмо си го повил. Усмихваше се. И тогава змията се стрелна.
Не към жената. Не. Към лицето на мъжа, който излезе от съседния вход.
Аз дори не бях забелязал, че там има човек. Но явно госпожа Димитрова го беше видяла, защото не подскочи, не извика. Тя просто продължи да държи змията. Сякаш знаеше. Сякаш беше очаквала точно това.
Мъжът падна.
Не драматично, не с крясък. Просто коленете му поддадоха и той се свлече на плочките пред входната врата. Едната му ръка остана вдигната — жест, който не довърши. В другата държеше куфарче. Старо, изтъркано, с монограм, който не успях да разчета от разстояние.
Спуснах капака на аптеката наполовина — колкото да не влиза никой, докато ме няма — и излязох навън. Моят баща беше лекар. Спешни състояния разпознавам. Това беше или инфаркт, или алергичен шок. За броени секунди лицето на мъжа стана лилаво.
— Обадете се на Бърза помощ — казах на госпожа Димитрова, докато опипвах пулса му. Нямаше. Или беше толкова слаб, че старите ми пръсти не го улавяха. — Казах ви, обадете се!
Тя не помръдна. Стоеше над нас, все така държеше змията. Но вече не трепереше. Вече беше съвсем спокойна. И това ме изплаши повече от всичко друго.
— Тя не го ухапа — каза госпожа Димитрова с равен глас. — Тя го позна.
Тогава погледнах змията. Не беше дива. Очите ѝ бяха жълти, с вертикална зеница, и се взираха в лицето на падналия мъж с внимание, което не оставяше място за съмнение — това животно беше обучавано. Или беше живяло с хора. Или и двете.
— Това е змията на сина ми — каза госпожа Димитрова. — Той я гледаше. Преди да умре. Преди шест години. Оня там — тя кимна към мъжа — му я отне заедно с апартамента. Аз не знаех. Мислех, че е умряла.
Линейката дойде за седем минути. Обадих се аз, не тя. Мъжът оцеля. Казаха, че било тежка алергия, не ухапване. Само драскотина. Но не повярвах. Бях видял лицето му. Това не беше алергия. Това беше страх — страх, който чака шест години, за да те настигне пред входа на собствения ти дом.
Госпожа Димитрова изчезна, докато санитарите товареха носилката. Не я видях повече нито същата вечер, нито на следващия ден.
Седмица по-късно в аптеката влезе млад мъж — адвокат, съдейки по папката. Попита за нея. Каза, че представлява госпожа Димитрова и че тя подала иск за отнемане на имот чрез измама. Било свързано с обещание за гледане и издръжка, което ответната страна грубо нарушила. Апартаментът Тодорови, значи. Не бил прокълнат. Било му било откраднато.
— Къде е тя? — попитах.
Адвокатът сви рамене. — Наела е вила в планината. Дошла е да подпише пълномощното при мен. Носеше някакво животно.
Вечерта заключих късно. Отсреща, на прозореца на втория етаж, лампата на госпожа Димитрова светеше. Не знам дали беше забравена, или оставена нарочно. Но на следващия ден агенция за недвижими имоти сложи табела: „Продава се. Собственик: спешна продажба.“
Минаха месеци. Есента дойде рано, с жълти листа и банички по лев и двайсет, дето вече никой не искаше да ги държи топли до обяд. Един ден получих писмо. Адресът беше с пощенски код от Родопите, подател — Е. Димитрова. Вътре нямаше писмо, а снимка. На нея — два прозореца с изглед към борова гора. Върху перваза на единия, свита на кълбо, лежеше змията. До нея — фотокопие на нотариален акт. С дата от миналата седмица.
Обърнах снимката. На гърба беше написано само едно изречение: „Спомня си пътя до дома.“
