Ана усети мириса на асфалт през открехнатия прозорец на съдебната зала в Пловдив, преди да чуе гласа на сина си.
— Аз избирам татко. При тях с Ния е готино, никой не ме кара да уча физика.
Тринайсетгодишният Виктор го каза право в микрофона, без да трепне. Съдийката — жена с посивяла коса, стегната в кок — свали очилата си и потърка носа. В залата настъпи такава тишина, че се чуваше как навън, на "Иван Вазов", изсвирва градски автобус.
Ана стискаше папката с документите толкова силно, че кориците се бяха огънали. Химикалката ѝ падна и се търкулна под стола на адвоката.
— Виктор, разбираш ли, че съдът определя постоянното ти местоживеене? — попита съдийката сухо.
— Да. Искам да съм с баща ми.
Момчето беше с нови найкове — модел, който Ана беше видяла по-рано същата седмица за двеста и осемдесет лева. Бащата, Пламен, ги беше купил предния ден. Преди това половин година не си беше направил труда да провери номера на обувките на сина си.
Пламен седеше отпуснат на стола, кръстосал крака, с намачкана риза с навити ръкави — стил, който напоследък имитираше от някакъв блогър. На устните му играеше усмивка, която той сигурно смяташе за незабележима.
— Ваша чест, момчето е направило осъзнат избор — обади се адвокатът му. — Моят клиент е готов да осигури спокойна, здравословна среда. Без натиск.
— Какъв натиск? — Ана се наведе напред. — Аз просто искам да учи! Той е в осми клас, има три двойки на срока.
— Госпожо Тодорова, спазвайте реда.
Пламен стана, въздъхна театрално, сякаш цяла година беше носил кръст.
— Бившата ми съпруга е обсебена от контрол. Частни уроци, извънкласни, постоянни забележки. За нея Виктор е проект, не дете. С годеницата ми Ния ще му дадем свобода.
Свобода. Преди осем месеца Пламен си тръгна при двайсет и пет годишната Ния, продавачка в магазин за телефони на "Раковски". Остави на Ана ипотеката за апартамента във Кършияка и юношата в пубертета. Издръжка плащаше през пръсти — сто и петдесет лева месечно, колкото да не го съдят. Но щом Ана поиска триста и петдесет лева фиксирана сума, Пламен отвърна с насрещен иск за местоживеенето. Ако синът живее при него — издръжката плаща тя. Смятането беше просто и подло.
— Виктор, наистина ли не разбираш, че баща ти просто не иска да плаща? — каза Ана и погледна сина си право в очите.
— Мамо, стига — той извъртя очи. — Татко е прав. Вечно си недоволна от всичко. А Ния е супер, вчера играхме плейстейшън до два през нощта, тя сама поръча пица с гъби.
Съдийката удари с чукчето.
— Решение на съда. Искът се уважава. Местоживеенето на непълнолетния се определя при бащата.
Прибирането на багажа заприлича на лош скеч. Виктор тъпчеше дрехи в голяма спортна чанта, без да ги сгъва — само ги мачкаше и натикваше вътре. Ана стоеше на прага на стаята му със скръстени ръце. Миришеше на прах и на дезодорант с аромат на "океан".
— Учебниците по алгебра са на бюрото — каза тя равно.
— После ще ги взема. Утре сме почивен ден.
В коридора се чуха тежки стъпки. Пламен влезе без да чука — ключовете така и не бяха върнати след развода. Зад него се появи Ния, с остър мирис на ванилов парфюм, който сякаш вървеше три крачки пред нея.
— Здрасти, Вики! Готов ли си? Таксито чака.
— Почти, тате. Не мога да намеря зарядното за лаптопа.
Ана пресече пътя на бившия си съпруг.
— Пламен. В понеделник има проект по история. Платих трийсет лева за частен по химия, за три урока напред. Занятията са в сряда в шест.
Пламен извади телефона и започна да го върти в ръка, без дори да го погледне.
— Ана, спри малко. Какви частни уроци, детето тепърва се пренася, трябва му адаптация.
— Адаптация към какво? Към това, че може нищо да не прави?! — гласът ѝ трепна. — Има алергия към цитрусови, хапчетата са в аптечката. На училище става в седем без петнайсет.
Ния изцъка с език, оправи прическата си и погледна Ана с фалшиво съжаление.
— Ана, вие се пресилвате. Виктор е голямо момче. Ще се разберем. Важно е доверието, не строгите рамки.
Виктор излезе, влачейки чантата, с раница на рамо, от която стърчеше конзола.
— Виктор — Ана пристъпи към него. — Ако си тръгнеш точно така, заради бягство от уроци, връщане назад няма да има. Разбираш ли ме?
Синът ѝ сви рамене, без да я погледне.
— Мамо, не отивам в затвора. Ще идвам в неделя за сарми.
Пламен го потупа по гърба и се засмя.
— Хайде, тръгваме, чакат ни бургери.
Вратата хлопна. Ключалката щракна. Ана остана сама в коридора. Седна бавно на пуфа за обувки. От кухнята се чуваше как капе неспряният кран. Затвори лицето си с длани — плач нямаше. Вътре беше странна, кънтяща празнота.
Мина седмица. После втора. Виктор не се обади нито веднъж — нито за проекта по история, нито за частните уроци, които тя отмени с обаждане до учителката по химия и загуби парите за трите урока напред. Пламен пусна снимка в социалните мрежи: тримата на "Кайлъка" в Плевен, с фризби и скара. Ния беше сложила надпис "нашето малко семейство".
На двайсетия ден Ана получи есемес от Виктор: "Мамо, дай ми петдесет лева за скейт, тате каза после ще ми даде, но няма кеш". Тя гледаше екрана дълго, после написа само: "Питай баща си".
Точно тогава ѝ звънна счетоводителката от автосервиза, който Ана държеше на Пещерско шосе — малкия бизнес, който бе спасила от фалит след развода, докато Пламен си купуваше нови ризи. Обаждането беше за друго, но докато говореше, Ана погледна папката на бюрото си — договорите за наем на боксовете, ключовете от офиса, банковото приложение на телефона, отворено на сметката, откъдето месец след месец излизаха парите за издръжка, за частни уроци, за найкове, които после носеше друг мъж.
Обади се на адвоката си същия следобед.
— Искам ново дело. Искам издръжка от Пламен — за времето, докато синът ми е живял с мен, и за вредите от неизпълнените споразумения за уроците. И искам да преразгледаме режима на лични отношения. Не да го върна насила — но да спре да ме вика, когато му трябват пари, а после да изчезва.
Делото се проточи два месеца. Пламен дойде на последното заседание без Ния — тя не искаше да се замесва, обясни адвокатът му с половин уста. Съдът присъди на Ана дължимата издръжка назад във времето — хиляда и двеста лева неизплатени суми — и задължи Пламен да поеме половината от разходите за частни уроци и учебни материали на Виктор, независимо къде живее детето.
Същия следобед Ана смени патрона на входната врата на апартамента — старите ключове, които Пламен така и не беше върнал, вече не ставаха за нищо. Извика ключар от близкия квартал, плати трийсет и пет лева и застана на прага, докато той пробиваше новата брава.
Виктор дойде сам, две седмици по-късно, с чанта на рамо и найковете вече поочукани по бомбетата. Звънна, защото звънецът работеше, а ключът — не.
— Мамо, аз… може ли да поговорим?
Ана отвори вратата докрай, но не се отдръпна веднага.
— Влез. Учебниците по алгебра още стоят на бюрото ти.
