Осемдесет и три лева. Толкова струваше букетът божури, който Радка Стоянова носеше в ръцете си, качвайки се по стълбите на блока в квартал "Дружба" в Пловдив. Внучката ѝ навършваше двайсет и пет и се женеше в събота, а поканата — истинската, хартиената, с релефни букви — трябваше да чака на масата в антрето вече от три дни.
Радка спря пред вратата. Отвътре се чуваха гласове. Дъщеря ѝ Веска говореше с някого — със зет ѝ, Пламен, съдейки по тона, който винаги ставаше по-твърд, когато той беше на телефона от работа. Вратата не беше плътно затворена, а Радка, вместо да позвъни, се заслуша, сама не разбра защо.
— Мамо на масата й няма място — казваше Веска. — Погледни списъка, петдесет и шест души сме, всеки сантиметър е разпределен.
— А тя ще седне при бабите на Пламен — обади се трети глас, на самата младоженка, Мила. — На онази маса до кухненската врата.
— Мила, тя ти е баба.
— Знам, че ми е баба. Но тя ще започне да коментира роклята, ще каже нещо на кума, ще развали снимките. Ти самата го каза миналия път.
Радка стоеше с букета божури, увити във влажен вестник, и усещаше как дръжките изстиват в дланите ѝ. Апартаментът миришеше на препечен хляб и на белина от изтъркания под — Веска винаги чистеше преди важни разговори, сякаш редът в коридора можеше да оправи и реда в главата ѝ.
Позвъни. Вратата отвори Пламен, по чорапи, с телефон, притиснат между рамото и ухото.
— А, тъща! — каза той с онази прекалена веселост, с която говореше на хора, чието мнение вече не го интересуваше. — Влизай, влизай.
Веска се появи от кухнята с престилка, вързана накриво, и целуна майка си по бузата бързо, без да я поглежда в очите.
— Донесох цветя — каза Радка и остави букета на масата в антрето, върху разтворения списък с гостите. Забеляза го веднага — редовете с имена, номерата на масите, кръстчетата до едни имена, чертичките до други. До нейното име нямаше нито едно от двете. Беше написано отделно, накрая на листа, с молив, а не с химикал като останалите.
— Масо номер девет — прочете тихо тя.
— Мамо, седни, ще ти сипя кафе — каза Веска и посегна към чашите с треперещи от бързане ръце.
— Кои са на маса девет?
Веска не отговори веднага. Погледна към Пламен, който вече беше излязъл на балкона с цигара, все едно разговорът внезапно бе престанал да го засяга.
— Родителите на Пламен и още… няколко души от неговата страна.
— А аз защо съм там? Аз съм баба на булката.
— Мамо, местата бяха предварително платени, залата държи по толкова на маса, не можех да разбъркам всичко в последния момент…
— Не питах за парите. Питах защо съм на масата на непознати хора, до кухненската врата, докато сестра ти и снаха ти седят на централната маса с вас.
Веска сложи чашата пред нея толкова рязко, че капка кафе плисна на покривката.
— Защото, мамо, честно казано — понякога прекаляваш. С коментарите. Знаеш какво имам предвид.
От балкона се чу гласът на Мила, влязла тъкмо навреме, за да добави:
— Бабо, не се обиждай, наистина, просто искахме сватбата да мине… спокойно.
Радка погледна ръцете си, обхванали топлата чаша, и не каза нищо повече. Излезе след десет минути, без да допие кафето, без да си вземе обратно вестника, в който бяха увити цветята. Слезе по стълбите бавно, броейки етажите — четвърти, трети, втори — сякаш всеки праг ѝ даваше секунда да реши какво следва.
Вкъщи, в апартамента на улица "Васил Априлов", където живееше сама от единайсет години — откакто почина мъжът ѝ Стоян — Радка седна на кухненската маса и извади от чекмеджето синя папка. В нея държеше документите за гаража зад блока, за парцела в Куклен, наследен от родителите на Стоян, и нотариалния акт за двустаен апартамент на улица "Отец Паисий", купен преди четири години — с парите от продажбата на вилата в Асеновград, с мисълта, че ще остане за Мила, когато се задоми.
Апартаментът струваше седемдесет и осем хиляди лева. Радка го беше държала в тайна, чакайки подходящия момент да го обяви на сватбата — жест, който трябваше да покаже на всички, че бабата не е просто възрастна жена в ъгъла на снимките, а човек, чиято обич тежи колкото документ с нотариална заверка.
Тя сложи папката пред себе си и дълго гледа корицата ѝ. После взе телефона и се обади на Найден Господинов, нотариуса, при когото беше правила завещанието на Стоян преди години.
— Найдене, трябва да дойда утре сутринта. Искам да прехвърля един имот. Не на внучка, не.
Гласът от другата страна попита нещо, а Радка отговори кратко:
— На "Каритас" — благотворителната организация, дето помага на самотни възрастни хора в Пловдив. Знам ги добре, ходих там като доброволец преди години.
На следващата сутрин, събота, в деня на сватбата, Радка облече тъмносиня рокля — не онази, парадната, която беше приготвила за тържеството, а обикновена, всекидневна — и отиде в нотариалната кантора на булевард "Шести септември". Найден Господинов, мъж на нейните години с прошарена коса и очила, увиснали на носа, я посрещна с чаша вода и с въпроса, който тя чакаше:
— Сигурна ли си, Радке? Обмислила ли си го добре?
— Мислила съм го цяла нощ. Апартаментът е мой, купен с моите пари, за да остане на дете, което щеше да го цени. Няма да го цени тя. Ще го цени някой, който няма къде да прекара старините си.
Подписа документите с онзи почерк, който не се бе променил от петдесет години — ситен, наклонен надясно, същия, с който беше подписвала ведомости в текстилната фабрика, преди тя да фалира през деветдесетте. Найден подпечата листа с червения печат на кантората и ѝ подаде копие в найлонов джоб.
— Готово е. От понеделник е на тяхно име.
Радка прибра папката в чантата си и излезе на булеварда. Слънцето на юлския следобед печеше по паважа, а от отворения прозорец на близкия магазин за плодове се разнасяше радио — говорителят съобщаваше резултата от мач на "Ботев". Тя мина покрай сергия с праскови, купи половин кило, без да се пазари, и седна на пейката до фонтана на площад "Централен", загледана в гълъбите, кацнали по ръба на басейна.
Телефонът ѝ звънна в шест вечерта. Беше Веска, с глас, който трепереше на ръба между яд и паника.
— Мамо, къде си? Защо не дойде на сватбата?! Мила плака цял ден, попита за теб, чуди се какво е станало!
— Бях заета — каза Радка спокойно, белейки праскова с малко ножче, което винаги носеше в чантата си. — Имах работа при нотариуса.
— Каква работа?! Мамо, това е сватбата на внучката ти, а ти…
— Знам чия е сватбата, Веске. Затова отидох при Найден Господинов и прехвърлих апартамента на "Отец Паисий" — онзи, за който никога не си знаела, защото не съм ти казвала — на "Каритас". За самотните хора. Утре ще подпиша и документите за парцела в Куклен — него ще го дам на църквата в квартала, да го ползват за строеж на дневен център.
От другата страна настъпи мълчание, продължило секунди, но достатъчно дълго, за да чуе Радка как в залата, някъде зад Веска, оркестърът засвири и някой се засмя силно.
— Мамо, ти луда ли си? Това беше за Мила! Ти самата го каза!
— Казах го, докато мислех, че съм част от тази сватба. Мястото на масата номер девет ми показа, че не съм. А апартамент за седемдесет и осем хиляди лева не се дава на хора, при които седя до кухненската врата.
— Мамо, моля те, ела поне сега, все още може да…
— Веске. Кажи на Мила честита сватба от мен. И на теб — приятна вечер.
Затвори телефона и го остави на масата до прасковите. Вечерта премина спокойно — изгледа един стар филм по телевизията, поля мушкатите на балкона, легна си рано. В понеделник, точно в девет часа сутринта, представител на "Каритас" — млада жена на име Ирина, със син сак и папка под мишница — дойде да вземе ключовете от апартамента на "Отец Паисий" от нотариалната кантора.
Същия понеделник, около обяд, Пламен застана пред вратата на същия апартамент — беше научил адреса от разговор, дочут случайно от Веска — и натисна звънеца три пъти. Никой не отвори. Ключалката вече беше сменена — новите наематели, две възрастни жени, освободени наскоро от старчески дом, който фалира, вече бяха настанени вътре от организацията. На вратата висеше лист с телефона на "Каритас" за спешни случаи. Пламен постоя минута, загледан в номера, после се обърна и слезе по стълбите, без да звънне.
