Есента на 1994 в Габрово миришеше на мокър асфалт и на печени чушки от съседските балкони. По кабелната даваха някакво турско сериалче, а бабите на пейката пред блока вече знаеха всяка реплика наизуст. В този двор, между гаражите и старата чешма, растеше момче, за което съседите говореха с онази смес на завист и уважение, с която се говори за деца, различни от другите.
Казваше се Радомир Стайков, но всички го викаха Радо. Майка му, Веса Стайкова, беше преподавателка по литература в местната гимназия — жена, която не търпеше нито грешен предлог, нито мързел на мисълта. След разпадането на страната тя реши, че децата ѝ няма да учат само по учебниците, спуснати отгоре, и сама им преподаваше вкъщи вечер, след като училището свършеше: българска литература, история, четене на глас на Ботев и Вазов, докато навън мръкваше и лампата над масата хвърляше жълт кръг върху тетрадките.
Радо имаше по-малка сестра, Илина — четири години по-млада, вироглава и остроумна, с която учеше заедно френски глаголи и играеше домашен театър в хола, докато баба им плетеше на канапето и се правеше, че не гледа. Момчето имаше дарба за думи — на дванайсет вече пишеше стихотворения, които майка му препечатваше на старата пишеща машина „Роботрон" и ги пращаше в детското списание. Всички очакваха от него писателска кариера.
Обратът дойде една събота през пролетта на 1996. Радо се прибра от училище, метна раницата на пода и извика от вратата, без дори да си свали обувките:
— Мамо, диференциалните уравнения са направо красиви!
Веса вдигна очи от тетрадките за проверка и не каза нищо — само остави червената химикалка настрани и подпря брадичка на宽ите си, както правеше винаги, когато нещо ѝ идваше твърде бързо, за да го приеме наведнъж.
От този ден математиката го погълна. Учителят му по физика, старият Атанасов, който помнеше времената, когато габровските техникуми произвеждаха инженери за цялата страна, започна да му дава задачи извън програмата. Радо смяташе, че човек, равнодушен към числата, просто още не е пораснал докрай като личност — така поне казваше на Илина, когато тя се оплакваше от контролните.
Записа се в Софийския университет, специалност физика, а по-късно замина с една от първите следдипломни стипендии в Лайпциг, Германия — тогава, в началото на 2000-те, това звучеше почти нереално за семейство от габровски блок. Там се захвана с изследване на електромагнитни вълни, а вечер, в общежитието, майстореше собственоръчно рентгенова тръба от части, поръчани по каталог — технология, която у нас все още звучеше екзотично.
Но той не беше от учените, затворени само в лабораторията. През летните ваканции се прибираше в бащината къща край Севлиево, където баща му, Стоян, имаше малка овощна градина, и Радо чертаеше системи за напояване, пресмяташе с молив наклона на терена, за да не се застоява водата между лехите. Купи си стар фотоапарат „Зенит" от битака и снимаше всичко — сестра си на люлката, майка си с очила над тетрадките, стария куц пес на съседите, който винаги идваше при тях за корички хляб. Стотиците му негативи по-късно се оказаха един от малкото визуални документи за бита на българската провинциална интелигенция от онова десетилетие.
В Лайпциг се запозна с Ирена — българка, дъщеря на дипломат, която пишеше стихове и се съмняваше в себе си толкова силно, че криеше ръкописите си в чекмедже. Радо ги прочете тайно една вечер, докато тя спеше, и на сутринта ѝ каза без заобикалки, че е сгрешила призванието си. Насърчаваше я толкова упорито, че две години по-късно тя издаде първата си стихосбирка под псевдонима Ирена Загорска — и стана известна в литературните среди на София повече, отколкото самият Радо в научните.
Върнаха се в България през 2006. Радо получи място като хоноруван асистент в Техническия университет в Габрово, а после и в Русе, и там го обзе нова страст — метеорологията. Мечтаеше за мрежа от автоматични метеостанции по цялото Северно Централно плато, които да следят нивото на подпочвените води и да помагат на земеделците да предвиждат реколтата с месеци напред — нещо, което тогава, преди сателитните услуги да станат достъпни, звучеше почти фантастично. Носеше се по коридорите на факултета с папки под мишница, спореше с деканата за бюджет, чертаеше карти на маса, отрупана с чаши изстинало кафе.
Студентите го обичаха — идваха на лекциите му дори когато не бяха записали предмета, защото говореше за формулите така, сякаш разказваше приказка. Колегите му завиждаха на енергията, с която успяваше да върши работа за трима.
През есента на 2010 хвана обикновена настинка. Не си направи труда да отиде на лекар — имаше да предаде проект за метеостанция край Дряново и не искаше да губи ден. За седмица настинката се превърна в нещо друго. Закараха го в русенската болница вече с висока температура и затруднено дишане. Лекарите говореха за усложнение, за което не бяха подготвени — бързо, безмилостно, без да остави време за нищо.
Веса дойде от Габрово с последния влак, седна до леглото и държа ръката му цяла нощ, докато машините пиукаха равномерно в тъмната стая. Илина, вече омъжена и с бебе в София, пристигна на другата сутрин, останала без дъх от бързане по коридора. Ирена не мърдаше от стола до прозореца, а в скута ѝ лежеше тетрадка, в която не написа нито ред.
На третия ден Радо вече не разпознаваше добре лицата, но продължаваше да пита за „изчисленията за язовир Йовковци" — сякаш последната му грижа беше дали данните са верни. Извика майка си по име веднъж, после втори път, а после утихна съвсем.
Почина на 4 октомври 2010, на трийсет и четири години.
Погребаха го в Севлиево, до дядо му, под една круша, която самият той беше присадил на дванайсет години. На гроба сложиха не кръст с надпис за учен или физик, а неговата собствена фраза, изписана с ковано желязо от местен майстор: „Красотата е в диференциалите."
Веса не написа некролог. Вместо това седна вечерта след погребението на старата пишеща машина „Роботрон", която пазеше от неговото детство, и напечата единствения екземпляр на всичките му непубликувани стихове — трийсет и осем страници, събрани от чекмеджета, бележници и полетата на научните му тетрадки. Занесе папката лично в русенското издателство „Лени Ан" и плати отпечатването на сто екземпляра от собствената си пенсия — шестстотин лева, спестявани три месеца.
Ирена дойде на представянето на книгата през пролетта следващата година. Не каза реч. Само остави на масата тетрадката, в която така и не беше написала нищо през онези три дни в болницата, отвори я на първа страница пред всички и написа едно-единствено изречение — първото ѝ след смъртта му. После затвори тетрадката, стисна ръката на Веса за миг и си тръгна, преди някой да успее да я заговори.
