Тя преброи парите два пъти, преди да ги прибере в консервената кутия под мивката. Триста двадесет лева — точно колкото трябваше за учебниците на Дани и за наема на гаража, който баща му така и не идваше да провери.
Казвам се Славка Дянкова, живея във Велико Търново от петдесет и осем години, а внукът ми Даниян е на девет. С него живеем сами вкъщи, откакто дъщеря ми Гергана замина да работи в Германия — чисти къщи в Мюнхен, праща пари всеки месец, а за сина си вижда само през видеовръзка в неделя вечер, когато мрежата не е претоварена.
Бащата на Дани, Пламен, живее на петнайсет минути път с колата, в квартал Асенов, над сервиза за гуми, който държи с брат си. Не е заминал никъде. Просто не идва.
В началото си мислех, че е заетост. После — че е гордост, някаква стара обида към Гергана, която не иска да преглътне. Но онзи вторник разбрах друго.
Дани се беше качил на стола до прозореца — оттам се вижда паркингът на блока — и чакаше. Пламен беше обещал да мине след работа, да го вземе за мач на "Етър". Часът стана седем, после осем. Момчето слезе от стола само когато му казах, че вечерята изстива.
На следващата седмица дойде леля му, сестрата на Пламен, Виолета — да върне назаем взетата купа за салата от рождения ден. Седна на кухненската маса, отпи от кафето, и докато аз режех хляб за вечеря, каза, сякаш подхвърля дребна новина:
— Пламен се оплаква, че Дани не му звъни. Казва, детето не го търси, не пита за него. Обиден е.
Ножът спря насред франзелата.
— Той е на девет години, Виолето. Той чака автобус в неделя пред блока, защото баща му е казал "ще дойда". Не е негова работа да го търси.
Тя вдигна рамене, сякаш това не беше отговор, а капризна забележка.
— Ама и Дани можеше поне да пита как е тати.
Не отговорих веднага. Прибрах хляба в найлона, избърсах ръцете си в кърпата, окачена на печката — тази с избелелите патенца, дето Гергана и купи преди пет години от битака на "Кольо Фичето". И тогава казах спокойно:
— Едно дете не тича след любов, Виолето. То я получава, или се научава да живее без нея. Дани не тича — той чака. А чакането се уморява по-бавно, но също умира.
Виолета не разбра, или не пожела. Взе купата и си тръгна, като остави усещането, че аз съм тази, дето прекалява.
Дани не говореше за баща си пред мен. Но веднъж, докато миех съдовете, го чух в стаята да разказва на плюшеното куче за "мач, дето ще ходим с тати", гласът му вече бе тих, почти делови — както се говори за нещо, дето вече не се очаква, а само се измисля.
Точно тогава реших да престана да плащам аз наема на гаража, който Пламен ползваше за сервиза си — гараж, който всъщност е записан на мен, наследство от баща ми. От три години му го давах без пари, "докато се стъпи на крака", както той казваше след раздялата с Гергана. Триста двадесет лева месечно струваше отдаването под наем на пазарна цена — сумата, дето броих онзи ден на масата, преди да я внеса в банката на друго име.
Отидох при нотариус Хараламбиева на улица "Independentzia" — не, на "Независимост", в центъра, до Самоводската чаршия — и прекратих устната договорка с писмено предизвестие, както се полага по закон. Дадох на Пламен месец да си намери друго място. Не от злоба. Просто спрях да плащам за удобството на човек, който намираше време за гуми на чужди коли, но не и за сина си.
Той дойде вкъщи същата вечер, когато получи известието по пощата. Звънецът трепна два пъти, преди да отворя.
— Ти луда ли си? Три хиляди осемстотин лева на година ми взимаш просто така?
— Не ти взимам нищо, Пламене. Прибирам си моето. Дани седя на онзи стол до прозореца три часа миналия вторник. Никой не му дължи гараж. Но на него му се дължи баща.
— Аз работя! Не мога всеки път…
— Мачът беше в неделя следобед. Сервизът е затворен в неделя.
Той млъкна. Дани стоеше на прага на кухнята — беше чул всичко, стискаше плюшеното куче за ухото.
Пламен погледна сина си, после мен, после папката с известието в ръцете си. Не каза нищо повече. Обърна се и излезе, вратата хлопна тихо, не ядно — просто хлопна.
Не звънна седмица. После се появи в неделя следобед, без предупреждение, с два билета за мач в ръка. Дани не се затича към него. Излезе бавно от стаята, погледна билетите, после мен.
— Може ли да отида, бабо?
— Твое решение е, миличък. Не мое.
Отиде. Върна се вечерта с шал на "Етър" и мълчание, което не беше тъжно, а спокойно — на дете, което за пръв път не е чакало нещо, а просто е получило.
Гаражът вече е даден под наем на майстор от Дебелец, който плаща на първо число всеки месец. Парите отиват за учебници, за зъболекар, за лятото на море в Царево. Пламен взима сина си всяка втора неделя — не защото аз съм му простила нещо, а защото веднъж му отне удобството да отсъства безнаказано.
