Тодорка Илиева видя лапичките първа — две тъмни точки, впити в решетката на дъждовната шахта на кръстовището при "Витоша" и "Княз Борис I", а зад тях, притиснато до бордюра, едно черно коте, едва на два-три месеца, разтреперано от бученето на моторите. Колите профучаваха на сантиметри от муцунката му. Никой не спираше.
Тя се надигна от пейката, но количката ѝ пречеше, а краката ѝ бяха твърде бавни за разстоянието.
Тогава синя "Дачия Логан" отби рязко в аварийната лента, без да гаси двигателя. От нея изскочи млад мъж в работен гащеризон, с петна боя по ръцете, вдигна длан към трафика и тръгна между колите. Клекна до шахтата, задърпа решетката с голи пръсти, докато тя поддаде, и измъкна котето, притискайки го под якето си.
Тодорка пресече булеварда, доколкото можеше бързо, и го завари седнал на бордюра с топка треперещ косъм в скута.
— Ще му намеря дом — каза той, преди тя да отвори уста. — Не мога да го оставя така.
Тя предложи да го вземе тя. Той я закара до ветеринарната клиника на улица "Дунав" — момчето беше Ивайло, синът на хазайката от съседния блок, за когото по входовете се говореше, че е "без бъдеще", щом работи на парче по строежите вместо да завърши университет. Докторът прегледа котето набързо: обезводняване, драскотина на лапата, нищо счупено. Сметката излезе двайсет и осем лева. Ивайло извади парите от джоба на гащеризона, преди Тодорка изобщо да отвори чантата си — цялата надница, която беше получил същата сутрин за два дни работа на строежа.
— Аз го намерих, аз плащам — каза той троснато, сякаш темата беше закрита.
Тя прибра котето вкъщи, кръсти го Въглен заради черната козина, и то се настани до другите три.
От девет години Тодорка живееше сама в апартамента на "Тримонциум" — мъжът ѝ беше починал, синът ѝ заминал да работи в Германия много по-рано, още като младеж, и оттогава се обаждаше веднъж месечно, най-много. Пенсията ѝ беше триста и десет лева. От тях четиридесет и три отиваха за суха храна за котките в квартала — хранеше ги от деня, в който едно рижо коте се появи под прозореца ѝ и не си тръгна.
Съседите я гледаха накриво. Особено Костадин Пеев от третия етаж, който всяка сутрин слизаше с колата си и мърмореше нещо за миризма и плъхове. Той настояваше общото събрание на входа да гласува забрана за храненето на животни в двора. Тодорка беше подписала декларация пред нотариус, че поема отговорност и почиства сама — но това не му стигаше.
Проблемът се стовари две седмици по-късно, на общото събрание. Костадин беше подготвил всичко предварително — покана до нотариус за узаконяване на забрана, подписи от още двама съседи, дори снимки на храна, оставена в двора. Поиска Тодорка да плати глоба от петдесет лева и да се откаже от храненето, иначе щял да заведе жалба в район "Централен" — размахваше телефона си, сякаш вече говореше с общинския инспектор.
Събранието се проведе в мазето на блока, при слаба крушка и мирис на влага. Костадин говореше високо, размахваше папка с "доказателства". Тодорка стоеше права, стиснала чантата си, и чакаше реда си.
— Госпожо Илиева — каза председателят на етажната собственост, възрастен мъж на име Атанас Ковачев, — имате право да отговорите.
Тя не защити себе си. Разказа само какво видя онзи ден на светофара — как момчето, което цялата сграда наричаше безделник, спря колата си насред движението, дереше решетката с голи ръце, докато кожата под ноктите му побеля, а после извади цялата си надница за деня, двайсет и осем лева, без да се замисли, за да плати ветеринар на едно същество, което не можеше да каже "благодаря". Повече нищо не добави.
Мълчанието в мазето продължи дълго. Костадин отвори уста, но не намери думи. Гласуването се проведе — седем на против забраната, трима въздържали се, той сам за. Предложението падна.
На излизане Тодорка завари Ивайло отвън, седнал на стълбите с найлонов плик в ръка, в който имаше пакет суха храна — купил я беше от магазина на ъгъла.
— Чух, че имало събрание — каза той. — Реших да помогна с нещо.
Тя взе плика и надникна вътре — до пакета храна имаше и касова бележка. Прибра чантата под мишница, извади малко пластмасово пликче и започна да брои монети и банкноти в дланта му — двайсет и осем лева, до стотинка. Беше ги пестила през последните две седмици, като беше намалила порциите на своите четири котки с по малко всеки ден, за да не си личи много.
— Не е нужно — каза Ивайло и понечи да върне парите.
Тя не отговори. Сви пръстите му около банкнотите един по един, докато юмрукът му се затвори върху тях, и го задържа така за миг.
Ивайло я погледна, после сведе очи към шепата си.
— Тогава ми свари едно кафе — каза накрая. — И ме запознай с този Въглен.
Качиха се заедно по стълбите. Пликът с храна остана на масата в антрето, до купата, в която черното коте вече чакаше вечерята си.
