Осемнайсетгодишната Радка Петкова миеше подовете в резиденцията на Драганови от три месеца, когато една сутрин в средата на март я извикаха да свърши нещо, което никога досега не й бяха поверявали — да оправи спалнята на самия господин Драганов, собственика на верига хотели по Южното Черноморие и на къщата с двайсет стаи над Балчик, в която прислугата шепнеше, а не говореше.
Радка беше дошла от Провадия, от семейство с четирима братя и сестри и баща, който вече втора година чакаше операция на коляното в частна клиника, защото в общинската листата за чакащи не мърдаше. Заплатата й — четиристотин и петдесет лева на ръка — отиваше цялата вкъщи, без изключение. Тя самата спеше в общата стая на прислугата, ставаше в пет и половина, а лягаше някъде към полунощ, ако имаше късмет.
За господин Драганов се говореха неща, от които на човек му изстиваха ръцете дори през лятото. Разправяха, че миналата година уволнил цялата смяна градинари, защото едно от розовите храстчета пред терасата му било подрязано с два сантиметра по-ниско, отколкото искал. Разправяха и по-лошо — че на едно момиче от Тервел, дето счупило антична ваза, не само не платили заплатата, ами баща й загубил работата си в общинското предприятие седмица по-късно, без никой да обясни защо. Никой не проверяваше дали това е истина. Просто всички се пазеха.
— Радке — предупреди я готвачката Спаска, жена над петдесет, с ръце напукани от миялни препарати, — в спалнята на господина влизаш само по заповед, оправяш бързо и излизаш. Не сядаш никъде. Не пипаш нищо, дето не ти е казано. И най-важното — не се задържаш.
Радка кимна и тръгна нагоре по мраморното стълбище с кофа и парцали.
Стаята миришеше на кедрово дърво и на скъп одеколон, който тя не можеше да назове. Прозорецът гледаше право към морето, а на отсрещната стена висеше портрет на бащата на господин Драганов — строг мъж с мустаци, който сякаш следеше всяко нейно движение. Радка изтупа завивките, смени свещите в старинните свещници — електричеството в тази стая бе изключено демонстративно, „по стар обичай", казваше икономката — и оправи копринените чаршафи с такова старание, сякаш от тях зависеше животът й.
А той наистина зависеше.
Последните пет нощи брат й Данчо бе горял с температура четирийсет и Радка се редуваше с майка си по телефона да го успокоява. Когато свърши работата, седна на ръба на леглото само за да си поеме дъх. Ръцете й пуснаха парцала на пода и тя дори не се наведе да го вдигне. Пружините под нея бяха меки като облак. Клепачите й натежаха и увиснаха, без тя да усети кога точно се затвориха.
Заспа дълбоко, свита на кълбо върху копринените чаршафи, все още с гумените ръкавици на ръцете.
Долу в кухнята избухна паника.
— Господинът се връща по-рано! Колата вече е на алеята!
Прислужниците се разбягаха по местата си като подплашени кокошки. Спаска изтича до стълбището и извика нагоре, но не получи отговор. Едва тогава си спомни — Радка беше горе, в спалнята.
— Господи, дано да е излязла навреме…
Но вратата на входа вече хлопаше долу. Тежки стъпки заизкачваха мраморните стъпала.
Господин Драганов влезе в спалнята си с телефон в ръка, все още говорейки на някого за доставка на бетон за новия хотелски комплекс в Кранево. Спря насред изречението. Телефонът увисна до тялото му. На собственото му легло, свита под завивката, с гумени ръкавици на ръцете и с двайсет минути закъснение за смяната си в другото крило, спеше прислужница, която той дори не помнеше по име.
Двамата охранители зад него замръзнаха на прага.
Първото, което направи, бе да пристъпи към нощната масичка и да оправи свещника, който Радка бе изместила с два пръста от мястото му — жест толкова автоматичен, толкова близък до онзи с розовите храсти, че икономката зад него затаи дъх и зачака заповедта за охраната.
Той обаче не я произнесе. Погледна портрета на баща си на отсрещната стена — строгия мъж с мустаци — и за миг стисна устни, сякаш чуваше някакъв стар глас да му нарежда какво да направи. После погледна отново към леглото. Момичето стискаше парцала до гърдите си дори насън, а под очите й тъмнееха сенки, каквито той помнеше от едно друго лице отпреди трийсет години — на баща си, върнал се от градината само за да заспи прав на стола в кухнята, преди фабриките да тръгнат добре.
Седна на ръба на леглото — от своята страна, доста далеч от нея — и остана така около минута, без да откъсва очи от тавана, сякаш решаваше нещо в главата си, за което никой в стаята нямаше право да пита.
После постави ръка на рамото на Радка и я разтърси.
Тя се събуди с рязко вдишване, посегна инстинктивно за парцала на пода и понечи да скочи от леглото, но той я спря с жест.
— Как се казваш? — попита тихо.
— Ра-Радка, господине. Радка Петкова. Много… много съжалявам, аз само седнах за секунда и…
— От колко време не си спала нормално?
Въпросът я хвана толкова неподготвена, че тя замълча за миг, после призна — за брат си с температурата, за нощните смени, за баща си и коляното му, за парите, които трябваше да стигнат за операцията му до края на годината.
Господин Драганов не каза нищо повече в момента. Стана и отиде до бюрото си. Пръстите му се задържаха над телефона за секунда — толкова кратко, че само икономката на прага го забеляза — сякаш обмисляше да вдигне слушалката и да поиска списъка на прислугата за деня. Вместо това извади лична чекова книжка, стар навик от баща му, който не вярваше на банкови преводи за лични дела. Написа число, откъсна листа и го остави на нощната масичка, без да го подава директно в ръцете й.
— Утре сутрин ще отидеш при икономката. Ще ти намери друга смяна. И ще заведеш баща си на преглед в клиниката „Токуда" в София, при доктор Стамов.
Радка не смееше да погледне чека. Пръстите й стискаха ръба на завивката толкова силно, че кокалчетата й побеляха.
— Господине, аз… не бива да съм спала тук, ще си навлека…
— Ти изми три пъти повече стаи от останалите тази седмица, докато Спаска подмени отсъстващата от Кавказ прислужница — прекъсна я той. — Икономката ми показва графика всеки петък. Знам кой работи и кой се крие зад чужд гръб.
Той стана, оправи си сакото и излезе от стаята, без да поглежда назад — надолу по мраморното стълбище, покрай прислугата, застинала покрай стените с наведени погледи.
Три седмици по-късно бащата на Радка излезе от операционната зала на „Токуда" с ново коляно. Доктор Стамов го бе приел за шест седмици вместо за двегодишна листа на чакащи, но и това не мина без цена — Драганов бе платил разликата над стандартната такса от джоба си, а икономката спомена веднъж, без да го обяснява повече, че „господинът звънял лично два пъти на болницата".
Радка вече работеше в дневната смяна, с неделя почивен ден. Смени не се уговарят наготово — първите две седмици Спаска й бе повтаряла да не се хвали пред другите момичета, за да не тръгнат приказки, че „и на теб може да ти излезе късметът, ако заспиш на правилното легло".
Вечерта, след като изми последната тенджера, Радка се качи в общата стая, извади найлоновото пликче изпод възглавницата си и разгъна чека за трети път тази седмица. Приближи листа до нощната лампа и прочете сумата на глас, шепнешком, все едно за пръв път — хиляда и двеста лева.
На другата сутрин, докато бършеше терасата с изглед към морето, чу гласа на баща си по телефона, подаден от майка й през говорителя:
— Кажи му, ако видиш пак онзи Драганов, едно голямо благодаря от мен. И питай дали може да му пратя буркан сливова, каквото друго имаме за даване нямаме.
