Стоян усети миризмата на дизел още преди да отвори портата на двора в Севлиево. Тойотата на баща му, модел от 2003 година, стоеше под навеса, покрита с найлон, точно както я беше оставил последния път — през март, когато дойде да го вземе за прегледа в болницата.
Сега беше 11 септември. Слънцето падаше косо върху керемидите, а до портата го чакаше леля му Радка с ключовете в ръка.
— Погребението мина, хората се разотидоха — каза тя. — Остана само къщата. И колата.
Баща му, Петър Дончев, беше на шейсет и осем, когато сърцето му спря в градината, докато прибираше доматите. Съседката го намери да лежи между лехите, с една кошница до себе си, наполовина пълна. Стоян не успя да стигне навреме — беше в Пловдив, на работа, и пътят отне три часа и четиридесет минути, през които звънна на телефона на баща си пет пъти, знаейки, че никой няма да вдигне.
Влезе в къщата. Миризмата на застоял тютюн и на прясно изпрано бельо все още се усещаше в стаите. На кухненската маса имаше тефтер — обикновена ученическа тетрадка, каквато баща му държеше от години, за да записва разходите за тока, водата, семената. На последната изписана страница пишеше с неговия ситен почерк: „22 август — платих застраховката на колата. 28 август — купих тел за доматите. 2 септември — Стоян каза, че ще дойде за гроздобера."
Гроздобер, който така и не се състоя.
Стоян седна на стола, на който баща му закусваше всяка сутрин — хляб с масло и шипков чай. На перваза на прозореца имаше снимка в дървена рамка: той самият, на девет години, до баща си на брега на язовир Христо Смирненски, двамата държат по една малка рибка, усмихнати до уши. На гърба на снимката пишеше с молив: „Първият улов на Стоянчо, 1998."
Радка влезе с чаша вода.
— Той всеки ден гледаше тази снимка — каза тя. — Казваше, че иска пак да те заведе там, само двамата. Но все отлагаше. Все му се струваше, че има време.
Стоян не отговори. Взе тефтера и запрелиства назад — месеци, години. Откри записи за неговото раждане, за първия му учебен ден, за деня, в който замина да следва в Пловдив. Баща му не беше писал думи за чувства — само дати, суми, факти. Но между редовете, между „платих наема" и „купих учебници", беше цялата история на един живот, изживян в грижа за сина му.
На последната страница, под записа за гроздобера, имаше още един ред, написан същия ден, но по-надолу, сякаш добавен по-късно вечерта:
„Липсва ми, когато го няма. Но съм благодарен, че изобщо го има."
Стоян затвори тетрадката. Излезе навън, свали найлона от тойотата и седна зад волана. Ключовете бяха на мястото си, под сенника, където баща му винаги ги оставяше. Завъртя ги и двигателят закашля, после запали.
Не потегли веднага. Остана така, с ръце на волана, загледан в лехите с домати, наполовина обрани, наполовина оставени за друг ден, който вече нямаше да дойде.
После включи на скорост и подкара бавно към язовира — сам, с кошницата от градината на седалката до себе си, все още наполовина пълна с домати, които баща му не успя да занесе вкъщи.
