Знам тази история, защото аз бях този кръстник. Не че не исках. Първо не можах, после спрях да умея, а накрая вече беше късно да обяснявам каквото и да е.
Казвам се Стоян. Живея в Пловдив, на четвъртия етаж на блок на улица „Дунав“, срещу фурна, която от пет години мирише само в неделя, защото собственикът пести от мая. Работя като механик в сервиз до автогарата. Двадесет и три години на едно и също място, същите две канали, същото масло под ноктите, което не се маха дори с пемза.
Когато Никола и Мария ме помолиха да стана кръстник на сина им, се съгласих веднага. Бяхме с Никола заедно от началното училище. Седяхме на един чин, после той замина да следва в София, а аз останах да помагам на баща ми в сервиза. Никола се връщаше за празниците и винаги носеше нещо от столицата, което у нас го нямаше. После срещна Мария. Венчавката им беше в църквата „Света Марина“, а аз стоях отстрани, защото бях след развод и с назает костюм, който стягаше под мишниците.
Кръстник не е длъжност. Аз така го разбирах. Трябваше да бъда онзи, който хваща момчето, като се препъне, и онзи, който му казва истината, когато никой друг не иска. Да дадеш подарък е малко. Но подаръците бяха първото нещо, което забеляза Мария.
За първия рожден ден на Ивайло донесох сглобяем комплект с играчки-инструменти. Видях го на пазара на Кючука и си помислих: момчето ще има нещо от мен, което не е плюшено мече. Мария отвори кутията, благодари, но после чух как казва на Никола в кухнята: „Играчка-чук? Да му се разбърка в главата ли?“
За втория рожден ден донесох зимни обувки, номер двадесет и четири. Хубави, кожени, купени от магазина на „Райко Даскалов“, платих сто и осемдесет лева. Мария разгледа подметката, надникна отвътре, остави кутията на шкафа и до края на партито не ми проговори повече. Никола каза, че момчето вече има обувки, купили ги от мола.
На третия рожден ден не отидох. Обадих се сутринта, че в сервиза има авария, че трябва да остана. Не беше вярно. Седях вкъщи, пиех чай с лимон и гледах телефона. Подаръкът лежеше на масата — интерактивен камион с кран, за двеста и четиридесет лева, поръчан през интернет, защото в магазина на „Раковски“ нямаше такъв. Не го занесох. Оставих го върху гардероба в антрето и всеки ден го гледах, докато излизах на работа.
Ходех на църква в неделя, както трябва. Стояхме от двете страни на храма. Мария държеше Ивайло за ръка, а аз гледах момчето, което ставаше все по-високо, но аз това го знаех само отдалеч, от разстояние дванадесет пейки. Никола не се обаждаше. Аз също.
Веднъж го срещнах в „Кауфланд“ на булевард „Васил Априлов“. Стоеше до хладилника с млечни продукти, държеше кисело мляко и гледаше срока на годност. Приближих се. Казах: „Здравей. Как е Ивайло?“ Каза: „Добре е“. Настъпи мълчание. После той остави киселото мляко, взе друго, по-скъпото, и каза, че трябва да бърза, защото Мария го чака в колата. Колата стоеше на паркинга, сребриста „Опел Астра“, паркирана накриво, едно колело на бордюра. Запомних тази подробност, защото нямах на какво друго да се хвана.
По-късно получих съобщение във Viber. От Мария. Че Ивайло приема първо причастие и да не правя срам, ако нямам намерение да донеса приличен подарък. Отговорих: „Какво да донеса?“ Написа: „Плик. Двеста лева минимум“. Това съобщение не съм го изтрил и до днес. Стои в телефона, под него сметки от сервиза и снимка, на която баща ми държи френски ключ, още от осемдесетте години.
Не отидох на причастието. Онзи ден бях в сервиза, разглобявах скоростна кутия на ауди, оставена от клиент. Разглобявах я, макар че нямаше нужда. Сглобих я обратно, смених две гарнитури, взех двеста лева. Сложих ги в плик, написах отгоре „Ивайло“, занесох го до пощата на „Гладстон“ и го изпратих с препоръчано писмо. Без нито дума.
След седмица Никола написа: „Получих плика ти“. Отговорих: „Той е за Ивайло“. Написа: „Мария каза да го върна, защото това не е подарък от кръстник, а милостиня“. Не отговорих.
Три години по-късно срещнах Ивайло случайно. На автобусната спирка до автогарата, вечерта, през ноември. Стоеше с приятел, смееха се, на вратовете им висяха слушалки, които изглеждаха като онези за осемстотин лева от рекламата по телевизията. Гледах го отдалеч. Не се приближих. Нямах право.
Сега Ивайло е на шестнадесет години. Миналата седмица ме намери в Инстаграм. Написа: „Вие ли сте моят кръстник?“ Сърцето ми спря, все едно някой е изключил двигателя посред кръстовище. Отговорих: „Да“. Дълго не написа нищо. После дойде съобщение: „Мама казва, че сте обикновен скъперник, дето дава обувки вместо пари“.
Не отговорих. Седях с телефона в ръка, а по дланта ми още имаше грес, защото не бях измил ръцете си след работа. Влязох в настройките, блокирах го. Не защото се сърдя. Нека мисли каквото иска. Аз няма да правя майка му на лъжкиня.
Вчера отидох на гробището, на гроба на баща ми. Запалих свещ. Сложих до нея малка табела с регистрационен номер, която взех от сервиза — такава декоративна, на магнит, с надпис „Стоян“. Баща ми винаги искаше да носи на колата табела с името си. Не успя. И аз не успях за много неща.
Няма да отговоря на въпроса, защото не съм подходящ за това. Мога само да кажа, че подаръците са най-малкият проблем. По-лошо е, когато спреш да се обаждаш и никой не пита защо.
