Кучето го кръстих Сено. Не защото приличаше на сено — беше черно, едро, с една бяла лапа. А защото когато го донесох вкъщи, баща ми тъкмо беше наредил последните бали в мазето и каза: „Това животно мирише на мокро сено.“
Името остана. Сено.
Първите две седмици майка ми отказваше да го храни. „Гледай си го сам“, казваше и оставяше купата на плота, без да я напълни. Аз го хранех сутрин преди гимназията и вечер след тренировка. Сено спеше на пода до леглото ми, въпреки че бях му постлал одеяло в антрето.
Баща ми го обикна по-бързо, отколкото признаваше. Идваше от гаража, бършеше ръце в панталона и питаше: „Къде е този космат идиот?“ Сено скачаше, лаеше, въртеше опашка така, че удряше стената като барабан. Съседката от долния етаж почука веднъж с метлата по тавана.
После баща ми се разболя.
Не драматично, не изведнъж. Просто спря да ходи на риба. После спря да кара колата до магазина. После спря да става преди девет. Сено лягаше до леглото му и оставаше там с часове, без да мръдне, само въздишаше, когато някой отваряше вратата.
Майка ми се промени тогава. Тя започна да готви за кучето отделно — пилешки дробчета, ориз, моркови. „За да не му се разстройва стомахът“, обясняваше, сякаш някой я питаше. Не я питахме.
Баща ми почина през февруари, рано сутринта. Сено беше до леглото. Когато линейката го отнесе, кучето обиколи три пъти масата в кухнята и легна под прозореца, с муцуна към вратата.
На погребението майка ми държеше каишката.
После дойде онова лято, когато всичко се счупи. Или по-точно — когато разбрах, че е било счупено отдавна, а аз просто съм гледал настрани.
Брат ми, Георги, се върна от Германия през юли. Дойде с новата си кола — лъскав джип, който не се побираше в гаража до ладата на баща ми. Паркира отвън, на тротоара, и натисна клаксона вместо да позвъни.
Майка ми излезе на прага с престилка, забърса ръце и го прегърна.
— Е, няма ли да слезеш? Толкова далеч си пътувал.
Той слезе, каза „здрасти, стара“, потупа я по рамото и влезе. Сено го подуши. Георги отстъпи.
— Това куче още ли го разхождаш сама? Голямо е, може да те събори.
Майка ми махна с ръка.
— Сено е кротък като заек.
Вечерта ядохме мусака. Георги разказваше за работата си, за апартамента във Франкфурт, за новата си приятелка, която била от Пловдив. Майка ми слушаше, кимаше, доливаше му ракия. Аз мълчах, защото всеки път, когато отворех уста, Георги ме прекъсваше с нещо по-добро от Германия.
После той каза:
— Мамо, сериозно. Обмислям да се върна.
Тя сложи вилицата на масата. Бавно. Много бавно.
— Тук няма работа за теб.
— Ще отворя нещо свое. Автосервиз. Татко остави гаража, оборудването. Само че ми трябва капитал.
Настъпи тишина. Сено изскимтя под масата.
— Какъв капитал? — попита майка ми, макар че според мен знаеше отговора.
— Петдесет хиляди. Можеш да теглиш втора ипотека на къщата.
Майка ми погледна към снимката на баща ми на бюфета. После към мен. После към чинията си.
— Тази къща е и на двама ви — каза тя.
— Знам. Затова мисля, че е редно да инвестираме в бъдещето. Не може вечно да държиш парите в мазето с бурканите.
Аз си сдържах езика. Не исках да крещя пред нея. Но усещах как топлината се качва по врата ми. Георги не беше идвал за погребението. Обади се за две минути. „Съжалявам, смените…“ Прати цветя по куриер. А сега искаше къщата срещу своето бъдеще.
Майка ми стана от масата.
— Ще си помисля.
Георги остана три дни. На третия ден сутринта намерих майка ми на двора, седнала на пейката, с лист в ръце. Беше копие от имотния регистър.
— Откога го държиш? — попитах аз.
— От два месеца. Още откакто спомена, че се връща.
— И какво мислиш?
Тя сгъна листа на четири и го пъхна в джоба на престилката.
— Мисля, че баща ти знаеше какво прави, като каза, че Сено трябва да живее тук, а не в Германия да го влачат.
— Той никога не е казвал такова нещо.
— Каза го. Ти беше на лагер.
Георги си тръгна, без да вземе решение. Върна се през октомври. Този път с адвокат.
Срещата беше в кухнята. Майка ми беше сварила кафе. Сено лежеше до печката и дишаше тежко — старостта го гонеше.
Адвокатът беше сух човек с тънка вратовръзка. Говореше с майка ми като с дете.
— Госпожо Стоянова, синът ви има законно право върху половината от имота. Ако не постигнете споразумение, делото ще продължи години. Разходите ще ги поемем ние, но времето… времето е ваше.
Майка ми отпи от кафето.
— Аз на колко години изглеждам, господин адвокате?
Той се обърка.
— Моля?
— Питам ви, защото по начина, по който ми говорите, сигурно ви се струва, че съм на седем. Но аз съм на шейсет и осем и съм водила счетоводството на баща си двайсет и три години. Не е нужно да ми чертаете.
Тя отвори чекмеджето на бюфета и извади папка. В нея имаше документи, стари извлечения, дори ръкописна книга с цифри.
— Баща ви, лека му пръст, беше гордостта ми. Но той не остави само гаража. Остави и един заем. Дванайсет хиляди лева, потребителски, който аз изплащах от пенсията си шест години, докато вие бяхте във Франкфурт и учехте немски.
Георги пребледня.
— Щях да помогна, ако знаех.
— Знаеше. Писах ти. Ти отговори: „Ще видим.“
Тя извади от папката едно писмо. Хартията беше пожълтяла. Почеркът — нейният, грижлив, с наклон. После предаде всичко на адвоката.
— Прочетете внимателно, господине. Тук е разписката за последната вноска. Април, миналата година. И тук е писмото, в което синът ми казва, че няма да помага.
Адвокатът разгърна листовете. Челюстта му се стегна.
— Това не е окончателно доказателство, но…
— Не съм приключила. — Майка ми стана, отвори вратата към коридора и извади от етажерката една стара кутия от обувки. Вътре имаше снимки, писма, амортизационна сметка.
И един лист. Заглавен „Завещание“.
— Това е нотариално заверено копие. Баща ви го е оставил при мен. Къщата и гаража са прехвърлени на по-малкия ви брат. Вас не ви лишава, но ви оставя само едно: правото да получите десет лева на месец, докато сте жив, ако заявите в писмен вид желанието си до края на годината.
В кухнята стана някак особено тихо. Сено вдигна глава и изскимтя.
Георги се изправи.
— Това е абсурдно! Десет лева! Това е унижение!
— Не е унижение. Това е точно толкова, колкото ти пращаше на татко за лекарствата, когато го попитах.
Тя седна обратно на стола. Наля си още кафе. Ръцете й не трепереха.
Адвокатът прибра документите, сгъна очилата си и каза:
— Ще трябва да ги разгледам.
— Разбира се. Имате време. Аз — не толкова, колкото си мислех. — Тя сложи ръка на главата на Сено. — Но имам повече, отколкото ви е нужно.
Георги излезе, като тресна вратата. Чухме как джипът му запали и потегли рязко, със скърцане на гуми.
Вечерта майка ми ме погледна над очилата си.
— Ще ми помогнеш ли да сложим розите на гроба в неделя?
— Ще ти помогна.
— И ще вземем Сено, нали?
— Ще го вземем.
Тя въздъхна.
— Той не разбира, че кучето ни обичаше повече, отколкото той някога ще може.
После стана, занесе купата на Сено, напълни я с вода и се върна с една наденица от хладилника.
— За празника — каза.
— Какъв празник?
— Днес баща ти щеше да навърши седемдесет и две.
Тя наряза наденицата на ситно, сложи парчетата в купата и потупа Сено по главата.
Кучето завиля с опашка.
В понеделник майка ми отиде сама до нотариуса и заяви писменото си желание да получава десетте лева. „Докато съм жива“, беше написала на ръка под текста. Нотариусът казал, че е излишно, но тя настояла.
В сряда в пощенската кутия имаше плик от Георги. Вътре — банкнота от десет лева и бележка: „Трябваха ми. Обади ми се, като се вразумиш.“
Майка ми прибра банкнотата в кутията от обувки, при завещанието. Не му се обади.
В неделя бяхме на гроба. Сено легна до плочата и въздъхна. Майка ми извади от чантата една малка свещ, запали я и я остави в стъкленото фенерче.
— Кажи му, че всичко е наред — прошепна тя на кучето.
Сено вдигна муцуна, погледна я и облиза ръката й.
Тръгнахме си по алеята. Сено вървеше назад, сякаш не искаше да остави плочата сама.
Когато се прибрахме, майка ми извади кутията от обувки, отвори я и сложи банкнотата от десет лева точно върху завещанието.
После каза нещо, което не разбрах веднага.
— Искам на гроба ми да напишат: „Тя отгледа кучето, което баща му не можа да види как остарява.“
След това ме погледна.
— А ти, като остарееш, не чакай някой да ти разреши да минеш през тази врата. Просто влез. Тя е и твоя.
Нищо не казах. Само взех каишката на Сено и излязохме на вечерна разходка. Беше студено, но кучето се радваше. Вървеше с онази смешна походка, с леко накуцване, и душеше всеки храст.
Преди да се приберем, майка ми стоеше на прозореца и гледаше. Вдигна ръка да помаха.
Сено седна, вдигна глава и излая веднъж. После махна с опашка.
Влязохме, качих се горе, и дълго гледах тавана. На стената снимката на баща ми сякаш гледаше към вратата.
На сутринта намерих на масата плик с моето име.
Вътре — сто лева и бележка.
„За Сено. Купи му нещо, което ще му е хубаво.“
Така и не казах на майка ми, че видях как е преброила парите предишната вечер. Четири пъти. По двайсет и пет. После ги сложи в плика и ги остави под чашата с вода до леглото си, като за Дядо Коледа.
Вечерта, преди да заспя, чух от кухнята тих глас.
Майка ми говореше с кучето.
— Знаеш ли, Сено, петдесет години учех хората какво да правят с парите си. А на края разбрах, че най-важното е на кого ги даваш.
Пауза.
— И на кого не.
На сутринта взех плика, отидох до зоомагазина на ъгъла и купих на Сено яка от мека кожа, две кутии лакомства и една топка, която не скърцаше.
Майка ми го видя и се усмихна.
— Е, сега поне в парка ще те гледат.
— Мислиш ли?
Тя сви рамене.
— Всички гледат кучета с хубави яки.
Отидохме в парка. Сено вървеше напред, горд, с новата яка. Хората наистина се обръщаха.
После една жена с две малки деца попита:
— Как се казва?
— Сено — казах аз.
Тя се засмя.
— Защо?
— Защото, когато го донесох вкъщи, баща ми каза, че мирише на мокро сено.
Жената се усмихна и продължи.
Майка ми ме погледна.
— Сега разбираш ли?
— Какво?
— Защо хората се обръщат, когато извикаш името му в парка.
Погледнах Сено. Той беше спрял до една пейка и душеше нещо, което някой беше изпуснал — половин кифла.
— Защото името е странно.
— Не само. Защото всеки, който има баща, който е миришел на сено, разбира. И всеки, който няма, завижда.
Вечерта се прибрахме. Майка ми сготви, нахраних Сено, после се качих горе. Преди да си легна, погледнах през прозореца.
Долу, на улицата, една стара кола спря пред къщата. Светнаха фарове, после изгаснаха. Вътре стоеше мъж, който приличаше на Георги.
Не излезе.
След малко запали отново и потегли.
Сутринта на пътеката нямаше и следа.
Само върху капака на ладата на баща ми — една банкнота от десет лева, притисната с камъче.
Майка ми я видя, вдигна я бавно и я прибра в джоба на престилката.
После влезе, наля си кафе и каза:
— Днес ще купя цветя за градината. Бегонии. Чух, са хубави за есента.
Сено залая откъм двора.
— И на кучето — добави тя, без да се обръща, — ще му взема наденица. Защото днес няма празник.
Тя се засмя. Аз още стоях на прага.
После излезе, затвори вратата и отиде при Сено, който я чакаше с вдигната лапа.
