Тодорка Стойнова остави снопа стари ключове върху масата от орех и каза така, сякаш вече беше решено:
— Утре идва нотариус. Ще прехвърлиш вилата на Пламен.
Виктор седеше срещу нея в кухнята на апартамента си в Пловдив, на булевард „Марица", и за миг му се стори, че стените се стесняват. Три стаи, купени с ипотека, изплатена преди седем месеца — след дванайсет години нощни смени като началник смяна в завод за компоненти край Раковски. Пестене от всичко: от храна, от зимно яке, от зъболекар. А сега това се наричаше просто „късмет“.
До майка му седеше по-големият брат Пламен, друсаше на коляно по-малкия си син и си играеше с телефона. Съпругата му Мила стоеше права до вратата на кухнята и оглеждаше плочките в коридора — италиански, с калибрирани фуги — сякаш вече ги броеше на квадратни метри.
— Егоист си, Виктор — изсъска Мила, оправяйки презрамката на роклята си. — За какво са ви на теб и на Ирина деветдесет квадрата? Млади сте, деца нямате, една гарсониера в Раковски ще ви стигне. А ние сме петима! На момчетата им трябва простор, добро училище наблизо. Майка ти е права. Честно е, по семейному.
Ирина, годеницата на Виктор, замръзна на прага с чайника в ръка. Преди месец бяха избирали цвят за стените на бъдещата детска. Сега чужди хора делеха квадратните им метри, без дори да са си свалили обувките.
— Вие с ума ли сте? — гласът на Виктор беше тих, но твърд. — Тази вила я изкарах сам. Всяка плочка е платена с моето здраве. Пламен за дванайсет години смени пет работи, защото навсякъде „шефовете са идиоти“, и още живее с пенсията на мама в панелката на улица „Дунав“. Защо аз да давам своето?
Тодорка стана рязко, удари с длан по масата и чашите звъннаха.
— Защото сте братя! — извика тя. — Не съм ви отгледала, за да седиш ти в апартамент, а братовчедите му да се тъпчат в тясно! Пламен е първороден, тежко му е. Ти винаги си бил пробивен. Ще изкараш пак. Ако не подпишеш — забрави, че имаш майка и брат. На сватбата ти никой няма да дойде, помни ми думата.
Пламен дори не вдигна поглед — само въртеше в ръка запалка, взета без разрешение от тумбата на Виктор в коридора.
Ирина не издържа. Тресна чайника върху котлона и пристъпи към свекървата.
— Вън от апартамента. Събирайте се и на изхода. Виктор никъде не отива и нищо няма да подпише. Дванайсет години не сте му дали и лев назаем, докато той работеше на две места.
Мила се изправи, притискайки детето до себе си.
— А теб, пиявице, никой не те пита. Дошла си на готово и отваряш уста? Виктор, ако заради тази пола си готов да предадеш собствената си кръв, лула не струваш като мъж. Мамо, тръгваме. Нека се задави с квадратите си.
Вратата се затръшна толкова силно, че огледалото в коридора се разлюля. Ирина се свлече на пода в антрето и заплака, а Виктор стоеше сред стаята си, изстрадана до последния кредитен превод, и разбираше, че войната едва започва.
След три дни конфликтът избухна с пълна сила. Банковата карта на Виктор, до която майка му имаше достъп заради сметките в панелката на улица „Дунав" — там оставаше дядовата му част — беше блокирана заради съдебен иск. Тодорка подаде молба за издръжка по нетрудоспособност, представяйки медицински документи. Пламен пък докара част от старите си вещи и ги стовари направо пред вратата на пловдивския апартамент, заявявайки на съседите, че „богатият брат изхвърля многодетно семейство на улицата“.
Виктор се опита да говори с брат си по телефона, но се удари в стена от студен цинизъм.
— Брат, разбери, нямаме какво да губим — подхвърли Пламен в слушалката. — Мама е решена сериозно. Ще прехвърли своя дял в апартамента на „Дунав“ на мен, и ти ще останеш без нищо там. А тук ще живеем, законно или не — ще видим. Адвокатът каза, че имаме шансове да оспорим приватизацията ти. Ще проверим и откъде имаш такива доходи.
— Какви доходи, Пламен? Аз съм на трудов договор и си плащам всички данъци! — извика Виктор.
— Това в съда ще го доказваш — отсече брат му и затвори.
Всеки ден на работа се превърна в изпитание. Съседите в блока шушукаха зад гърба му — Мила беше пуснала историята в общия чат на етажната собственост, описвайки го като „жесток син, зарязал болната си майка и племенниците заради столичен разкош“. Ирина не издържа на напрежението и замина за седмица при родителите си в Асеновград, молейки Виктор да „оправи тази лудост“.
Вечерта преди насрочения от майка му „окончателен разговор“ Виктор седеше сам в апартамента и прелистваше стар семеен албум. На снимка отпреди двайсет години Пламен го прегръщаше през рамо — двамата поправяха стар велосипед на двора в Раковски. Какво се беше случило с тези хора? Кога завистта беше изяла остатъка от човещината им?
Тогава на телефона му дойде съобщение от непознат номер. Скрийншот на преписка между Мила и брокер на недвижими имоти. Текстът го смрази:
„Да, апартаментът е тристаен, Пловдив, „Марица". Щом прехвърлим документите на мъжа ми, веднага го пускаме за продажба. Тия квадрати не са ни нужни, искаме да се преместим във Варна, там ще отворим бизнес. А будалата да си стои в панелката."
Скрийншотът беше изпратен от бивша приятелка на Мила, с която тя се беше скарала предния ден. Пъзелът се подреди. Никаква грижа за децата нямаше — само студен, пресметлив план за ограбване на успелия роднина.
Виктор реши веднага. Смени ключалката на апартамента с бронирана, с биометричен сензор, и монтира скрита камера в общия коридор.
На следващия ден семейният десант пристигна в пълен състав, включително нотариус — блед младеж, който очевидно се чувстваше не на място. Тодорка дръпна дръжката на вратата, но тя не поддаде.
— Виктор, отваряй! Стига театър! — извика тя, тропайки с юмрук по стоманата.
Виктор отвори, но застана на прага, без да ги пусне вътре. До него се появиха двама яки мъже от охранителна фирма.
— Документи няма да има — каза спокойно Виктор, гледайки майка си право в очите. — Нотариус, свободни сте. Тук се извършва опит за измама и изнудване под натиск. Ако не искате да загубите лиценза си — тръгвайте.
Младият юрист веднага прецени обстановката, извини се и бързо се отправи към асансьора, без да обръща внимание на виковете на Мила.
— Какво правиш?! — изкрещя Пламен, опитвайки се да блъсне Виктор, но охранителят хвана ръката му и той трепна от болка.
— Ще ти сменим ключалката в Раковски, ще останеш без покрив!
Виктор извади телефона и включи високоговорителя. От слушалката се разнесе спокойният глас на адвоката:
— Господин Стойнов, иска на майка ви за издръжка ще го оспорим — представихме документи за реалните ѝ доходи от отдаване под наем на имот. Освен това, по фактите за заплахи и опит за незаконно присвояване на имущество, документите са готови за подаване в полицията.
Лицето на Тодорка се покри с червени петна. Тя се хвана за сърцето, но Виктор не помръдна. Твърде добре познаваше този театрален жест — повтаряше се всеки път, когато нещо се объркваше в нейния сценарий.
— Ето разпечатка от вашата преписка — Виктор хвърли снопа листове в краката на Мила. — Продавате апартамента, местите се във Варна. С децата се прикривахте? Запомнете: от днес нямате нито син, нито брат. Своя дял в панелката на „Дунав“ ще го продам или ще го отстъпя по съдебен ред. Живейте там всички заедно, място ще има. А ако още веднъж видя някого от вас на по-малко от сто метра от моя апартамент или от Ирина — ще общуваме само през съд и полиция. И тримата.
Пламен мълчаливо вдигна листовете, прочете ги набързо и хвърли яростен поглед към пребледнялата Мила. Приказката за лесните пари и апартамента в Пловдив се разпадна на прах.
Тодорка се опита да каже нещо, протегна треперещата си ръка към Виктор, но той просто затвори вратата. Щракването на електронната ключалка прозвуча като изстрел, отсичащ миналото.
Седмица по-късно Ирина се върна. Виктор отиде в кантора на нотариус в центъра на Пловдив и подписа документ, с който прехвърляше своя дял от панелката на улица „Дунав“ — тридесет и осем хиляди лева по пазарна оценка — директно на общинската детска градина в квартала, като дарение за ремонт на покрива. Не на майка си. Не на брат си. На хора, които никога не бяха искали нищо от него.
Тодорка научи за това от бивша съседка, седмица по-късно, на опашка пред аптеката. Дойде пред вратата на апартамента на „Марица“ веднъж — застана пред новата ключалка, натисна звънеца три пъти. Никой не отвори. Камерата в коридора записа как постоя близо минута, после си тръгна.
Месец по-късно Виктор и Ирина се ожениха тихо, в ресторант край Пловдивския панаир. От страна на младоженеца на масата нямаше никой освен двама колеги от завода. Ирина вдигна чаша и каза само:
— На нашия апартамент. Целия, докрай.
Виктор се засмя и отряза парче торта — с крем и малини, купена от сладкарница на ъгъла до тях, същата, откъдето купуваха хляб всяка сутрин, откакто се бяха нанесли.
