Баба Цвета видя от кухненския прозорец как колата на сина ѝ спря пред портата. Беше петък, четири следобед. Тя не излезе веднага. Свали престилката, сгъна я на две и я остави върху дървения стол. В тенджерата къкреше боб чорба, а тя продължи да реже лук, докато не чу, че външната врата се отвори. Ангел винаги влизаше, без да чука.
— Мамо, тук ли си? — гласът му беше сух, като шумата на ореха пред къщата през октомври.
Тя избърса ръцете си в полата и излезе в коридора. Синът ѝ държеше тънка папка. Синя, с ластик отгоре. Тази папка беше нова, но Цвета знаеше какво има вътре. Пак щеше да е за къщата.
— Кажи, Ангеле.
— Кажи, кажи… — той влезе в кухнята и остави папката на масата, до котлона. — Няма какво да кажа, като ти вече всичко знаеш. Мартин има нужда от осемнадесет хиляди лева. До края на месеца. Ако не ги платим, лихвите ще го завлекат. Събирачи на дългове му звънят по три пъти на ден.
Цвета взе дървената лъжица и разбърка боба. Не отговори. Познаваше този разговор наизуст, беше го слушала четири пъти от Нова година.
— Продаваме къщата, мамо. Тя е голяма за теб. Два етажа, двор, зеленчукова градина — всичко пустее. Ти си сама. Парите ще покрият дълга на Мартин, а ти ще дойдеш при нас в Пловдив, в стаята до балкона.
— Аз не съм сама — каза тя. — Имам къде да живея.
— Мамо, не говориш сериозно. Две котки и едно куче не са причина да останеш в това село. Тук зимата е кошмар, пътят до аптеката е шест километра. Ако паднеш, никой няма да те намери.
Цвета остави лъжицата. Отиде до стария бюфет, отвори чекмеджето и извади сгънат лист. Разгъна го бавно и го сложи върху папката.
— Това е сметката за водата. Платих я вчера. Осем лева и петдесет. Къщата е моя, Ангеле. Живяла съм тук четиридесет и седем години. Мъжът ми умря в стаята горе, на леглото, което сам беше направил. Искам да умра тук.
— Не говори така!
— Говоря каквото мисля. Мартин е внук, но той не ми е идвал на гости от две години. Не е звънял, дори за рождения ми ден не се обади. А сега ти идваш с папка и ми казваш да продам всичко, защото твоят син е взел заеми за телефон, за почивка, за нови маратонки по триста лева чифта.
— Той беше млад, сбърка — Ангел удари с длан по масата. Боб чорбата се разплиска малко върху мушамата. — Сега е на двадесет и шест, трябва да му помогнем. Ти си му баба!
— Аз съм му баба — Цвета погледна сина си право в лицето. — Но не съм длъжна да продавам спомена за мъжа си. Ако Мартин е достатъчно голям да взема заеми, значи е достатъчно голям да си ги плаща.
Ангел грабна папката и я пъхна под мишница. Не каза нищо повече. Само тръгна към вратата, спря на прага и изсъска:
— Ще съжаляваш. Като умреш тук сама, никой няма да дойде за теб. Дори котките ти ще са избягали.
Вратата се затръшна. Отвън изръмжа моторът на стария „Фолксваген“. Цвета стоя до прозореца, докато колата не изчезна по прашния път към Пловдив. После взе паницата с остатъка от вчерашния хляб и излезе на двора.
Кучето Караман я чакаше до плевнята, с подвита опашка. Двете котки — Сивка и Мара — се измъкнаха изпод стълбите и се отъркаха в гумените ѝ ботуши. Цвета натроши хляба на малки парчета и ги разхвърля по каменната плоча.
— Всички ще ядете — каза тя, но думите прозвучаха по-скоро за самата нея. — Всички.
Докато хранеше кучето, забеляза непозната кола, спряла пред съседната къща — тази на дядо Иван, който почина миналата пролет. Нисък мъж с прошарена коса и тъмно яке обикаляше около порутената ограда. Цвета стисна паницата, приближи се до плета.
— Добър ден — извика мъжът. — Вие ли сте съседката? Казвам се Стефан. Племенник на Иван Маринов.
Цвета го огледа. Нещо в очите му беше познато — същият спокоен, малко тъжен поглед като на стария Иван.
— Имате ли документи? — попита тя.
— Разбира се. — Той извади от вътрешния джоб на якето си бележник, а от него — нотариален акт. Покачи го срещу слънцето, за да види печатите. — Наследих къщата. Връщам се след дълго време.
Цвета плъзна поглед по печатите. Всичко беше наред. Тя кимна и посочи към заключената порта.
— Ключът е у мен. Иван ми го остави, когато влезе в болницата. И… — замълча за миг. — Имаше и едно куче. Юрдек. Сега живее при мен, с Караман. Ако щете, заповядайте довечера да се запознаете. Не е страшен, но… не ви познава.
Стефан се усмихна. Не с официална усмивка, а бавна, уморена.
— Благодаря. Наистина. Иван беше последният ми близък. Нямах представа, че е починал, докато не дойдоха документите. Бях… — той спря, свали очи към земята. — Дълго време бях далеч.
Цвета не попита къде. Подаде му ключа през плета.
— Елате довечера. Ще ви дам и котката, ако искате. Иван я хранеше, тя се въртеше около къщата му.
— Котката? — Стефан се засмя. — Че аз обичам котки. Ще остане тук, къщата си е нейна.
Цвета кимна. Мъжът ѝ хареса — нещо в начина, по който говореше за котката, сякаш всички живи същества имаха право на място.
Вечерта Стефан дойде. Седнаха на пейката пред къщата на Иван, а Юрдек легна между тях, с муцуна върху краката на Стефан, без нито едно ръмжене. Цвета донесе чай от мента и две домашни сладки. Говориха за селото, за градината, за стария Иван. Стефан каза, че ще остане да живее тук, че ще ремонтира покрива, преди да падне. Попита я дали може да ѝ помогне с нещо.
— С покрива и моя? — попита тя.
— Ако разрешите.
Тя се засмя. За първи път от месеци.
Следващите дни се промениха. Стефан идваше всяка сутрин, чукаше и я питаше има ли нужда от нещо. Поправи пантата на дворната врата, която скърцаше от години. Подряза бурените около доматите. Донесе два чувала въглища и ги струпа под навеса, без да иска пари. Веднъж Цвета го видя да говори с Юрдек и Сивка, докато им сипва вода, и нещо в гърдите ѝ се разхлаби.
Един вторник сутринта тя седна на кухненската маса, извади тефтер и написа писмо. После се обади на такси. Отиде до Пловдив, на нотариус.
Когато се върна, Стефан я чакаше пред портата.
— Къде ходихте? — попита той.
— Наредих нещата — каза тя. — Така е правилно.
Не обясни веднага. Но две седмици по-късно Ангел научи. Дойде в събота сутринта, с колата, със съпругата си и с Мартин, който не беше виждала от две години. Мартин изглеждаше по-слаб, с тъмни кръгове под очите. Не каза нито дума.
Ангел влезе без почукване.
— Какво си направила? — попита той, като размахваше лист. — Какво е това?
— Завещание — отговори Цвета. Стоеше до печката, с лъжица в ръка. — Къщата прехвърлих на фондацията за бездомни животни. Те ще я получат, когато почина. Аз оставам да живея тук до края.
— Половината от къщата е на баща ми! — извика Мартин. — Ти нямаш право!
— Имам право — гласът ѝ беше равен, спокоен. — Баща ти почина и не остави завещание. Аз съм единственият наследник. Това е мое. И аз реших.
Ангел пристъпи напред. Лицето му почервеня.
— Да не си луда? Да продадеш всичко на някакви котки?! А ние какво?
— Вие имате апартамент в Пловдив, коли, работа. Аз имам тази къща и тези животни. И съм решила, че те ще получат къщата, защото вие не искахте нея. Искахте само парите от продажбата.
— Това е срам! — изкрещя снахата. — Собствената ти кръв!
— Осемнадесет хиляди лева — каза Цвета. — Това е сумата, за която искахте да ме изкарате от собствения ми дом. Дългът на Мартин. Ами аз ще ви дам съвет, безплатно. Мартин да си намери работа и да плаща по двеста лева на месец. За деветдесет месеца ще ги върне. Това е седем години и половина. Докато стане на тридесет и три, ще е чист.
— Лудост — Мартин извърна глава. — Това са съвременни пари, ти нищо не разбираш.
— Разбирам — каза тя. — Разбирам, че ти не си нито веднъж не ме попита как съм. Нито веднъж не дойде да видиш дали имам хляб, дали ми трябва въглища. Само дълговете те интересуват. Е, сега къщата няма да плати твоите дългове.
Ангел смачка листа в юмрук и го хвърли на пода. Обърна се към вратата.
— Сбогом, мамо. Този път наистина — каза той. — И да не ми звъниш, като паднеш по стълбите.
— Няма да падна — отвърна Цвета. — Имам Стефан.
Тя не беше казвала това на глас преди. Но го каза сега, и го усети като истина, не като закана.
Ангел излезе. Колата потегли с писък по чакъла. Завесата на кухненския прозорец потрепна и утихна.
Цвета се наведе, вдигна смачкания лист и го опъна върху масата. Взе дървената лъжица, разбърка боба. После излезе на двора, където Караман и Юрдек я чакаха с наострени уши. Стефан беше от другата страна на плета, държеше гребло.
— Всичко наред? — извика той.
— Наред е — отвърна Цвета. — Ела да обядваш. Бобът е готов.
Тя се наведе и погали Юрдек по главата. Старото куче облиза ръката ѝ. В кухнята на прозореца още стоеше смачканият лист, но тя не се обърна. Имаше градина да полива. И котките да нахрани. И един съсед, който не искаше нищо от нея.
