Тя миришеше на болничен дезинфектант и на изсъхнали теменужки, тази стая на четвъртия етаж в блока над месарницата на "Ген. Скобелев" в Стара Загора. Диана Колева, съседката от третия етаж, пазеше резервен ключ от вратата на Тодор още от времето, когато той сам още слизаше да купи хляб. Сега слизаше само погребалната агенция.
Диана не беше му роднина. Просто съседка, шейсет и три годишна, с куче на име Бисквит, което всяка вечер джавкаше по стълбището точно в осем без петнайсет — по това време тя го извеждаше. И точно тогава, минавайки покрай врата номер 11, чуваше телевизора на Тодор. Все едно и също предаване — новините по БНТ, после старите филми по бТВ. Звукът беше единственият признак, че вътре все още има живот.
Синът му, Пламен, живееше в София, работеше нещо във финанси — Диана никога не разбра точно какво. Идваше два пъти в годината. На рождения ден на баща си носеше кутия бонбони "Захарни легенди" и си тръгваше след четирийсет минути, защото имал среща. На Коледа звънеше по видеовръзка, десет минути, обикновено докато шофьорът чакаше отвън да го закара на летището за Банско.
Осемнайсет месеца Тодор Аврамов боледуваше от рак на панкреаса. Диана го научи случайно — от аптекарката на ъгъла, която му приготвяше лекарствата всяка седмица. "Оня старецът от блок 14, дето взима морфин", каза й веднъж аптекарката, без да знае, че говори за човек, когото Диана познава от трийсет години.
От онзи ден Диана започна да звъни на вратата му всяка сутрин. Носеше му супа в термос, понякога само разговор — за времето, за цената на тока, за кучето. Тодор седеше в креслото до прозореца, откъдето се виждаше паркингът и старата чешма, която общината така и не поправи. Ръцете му трепереха, докато държеше лъжицата, и той се извиняваше за това, сякаш беше виновен, че се разлива супата по покривката.
— Обади ли се на Пламен? — питаше го Диана.
— Зает е — отговаряше той всеки път. — Има много работа.
Веднъж, през февруари, когато болката стана непоносима, Тодор помоли Диана да намери телефонния му бележник и да набере номера на сина му. Пламен вдигна на третото позвъняване, чу се шум от кола, музика.
— Тате, сега карам, ще ти звънна довечера.
Не звънна. Нито вечерта, нито на другия ден. Диана седя цяла нощ до леглото му, слагаше мокра кърпа на челото му, докато температурата не спадна. На сутринта Тодор й каза само едно: "Прощавай, че те товаря с това."
Той почина в началото на юни, в събота следобед, точно когато по телевизията вървеше повторение на "Мисия Лондон". Диана го намери — беше отишла с обичайната супа и звънецът остана без отговор твърде дълго. Извика линейка, макар да знаеше, че вече е късно.
А после стана нещо, което тя не забрави никога.
Пламен пристигна на другия ден със самолет, с черен костюм, купен явно набързо от някакъв мол. Организира всичко — погребението в Централните софийски гробища… не, всъщност настоя баща му да бъде погребан в Стара Загора, "защото тук са корените ни", каза той пред свещеника с глас, който трепереше пред събралите се роднини. Купи най-скъпия венец от цветарския магазин на ъгъла — с панделка, на която пишеше "На незабравимия ни баща". Плати за трапеза в ресторант с четирийсет души, макар че на погребението дойдоха едва петнайсет. Публикува в социалните мрежи снимка на баща си от млад, с текст за "незаменимата загуба" и "най-добрия човек, когото е познавал", и постът събра над двеста харесвания и десетки коментари с "Моите съболезнования" от хора, които никога не бяха стъпвали в блока на "Ген. Скобелев".
Диана стоеше отстрани, до гроба, с букет от лалета, купени от нея самата, и слушаше как Пламен разказва на братовчедите колко близки са били с баща му, колко често му се обаждал. Не каза нищо. Само стисна по-силно чантичката си, в която все още носеше термоса — навик, който не успя да отучи за два дни.
Три седмици по-късно Пламен дойде отново в Стара Загора — да разчисти апартамента и да го обяви за продажба. Позвъни на вратата на Диана, защото знаеше, че тя има резервния ключ.
— Госпожо Колева, много ви благодаря за всичко, което сте направили за татко — каза той, докато тя му подаваше ключа. — Наистина, не знам как да ви се отплатя.
Диана го погледна — костюмът му вече не беше траурен, а обикновен делови, куфарчето в ръката му явно беше за срещата с нотариуса същия ден.
— Не искам отплата — каза тя. — Той искаше само едно нещо, докато беше жив. Да му звъннете.
Пламен замълча, после промърмори нещо за работата, за натовареността, за това, че времената били трудни. Диана не спори. Влезе в апартамента си, затвори вратата и остави термоса на масата в кухнята — вече ненужен.
Седмица по-късно апартаментът на Тодор беше продаден на млада двойка от Пловдив. Диана видя как товареха последните кашони — сред тях кресло до прозореца, същото, в което Тодор седеше и гледаше чешмата на паркинга. Новите собственици го изнесоха и го оставиха до контейнерите за боклук, защото не им пасваше на обзавеждането.
Тя слезе, взе го, качи го с мъка по стълбите до своя апартамент и го сложи до собствения си прозорец. Вечер сяда в него с Бисквит в скута и гледа същата чешма. Понякога, в осем без петнайсет, докато извежда кучето, минава покрай врата номер 11 и за миг й се струва, че чува телевизор отвътре. После си спомня, че там вече живеят други хора, и продължава надолу по стълбите.
