Казвам се Николай и от девет години държа малка бакалия на улица „Патриарх Евтимий" в Пловдив, точно срещу пекарната, откъдето сутрин мирише на кашкавалени точки. Разказвам това, защото госпожа Радка идваше при мен всяка сутрин в осем без петнайсет, купуваше кисело мляко и вестник, и седеше пет минути на пейката пред витрината, преди да продължи към блока си.
Беше вторник, единайсети август, горещината едва започваше да отпуска града. Госпожа Радка влезе с найлонова торба, различна от обичайната — тежка, с ръб от папка. Остави я на щанда до кутията с бонбони и каза само: „Дай ми едно кисело мляко, Николай, и разреши да поседна вътре, отвън е много слънце."
Седна на столчето до хладилника, отвори торбата и извади папка с прозрачни джобове. Аз бършех витрината и не гледах нарочно, но видях заглавието на първия лист: нотариален акт. И под него — снимка на къщата в Устина, същата, дето синът ѝ Пламен строеше от петнайсет години с нейни пари, докато тя работеше като шивачка в цеха до желязницата.
Не бях чувал цялата история наведнъж, само на парчета — сутрин по няколко изречения, докато чакаше рестото. Знаех, че съпругът ѝ е починал преди осем години, че е дала спестяванията си, някъде към трийсет и пет хиляди лева, за да купят арматура и тухли за къщата на сина, с уговорката, че ще има стая за нея, когато остарее. Знаех и че снаха ѝ Диана не я обича особено — не защото беше зла, а защото госпожа Радка идваше без предупреждение и коментираше как се отглеждат децата.
Онзи вторник телефонът ѝ иззвъня, докато отпиваше от киселото мляко. Вдигна, и понеже седеше на две крачки от касата, чух всичко.
— Мамо, недей да идваш този уикенд — каза Пламен, толкова силно, че и аз хванах думите му през говорителя. — Диана каза да не идваш повече без обаждане. Пък и стаята горе вече е детска за Ицко, като порасне.
Госпожа Радка не отговори веднага. Постави чашката с йогурта на масата с онова спокойствие, което хората показват, когато вътре в тях нещо тъкмо е паднало.
— Добре — каза само тя. — Разбрах.
Затвори и остана да гледа папката пред себе си, без да я отваря повече. Аз се престорих, че подреждам кутиите с бисквити, защото не е моя работа да гледам в лицето на клиент, който плаче без сълзи.
На следващата сутрин не дойде. Нито по-следващата. Разтревожих се чак на третия ден и попитах хазайката на съседния вход, леля Съба, дали я е виждала. Каза ми, че госпожа Радка е ходила три пъти до нотариус на улица „Гладстон" — точно зад съда — и веднъж до банката на площад „Централен".
В петък се появи отново, купи си кисело мляко, седна на същото столче и този път ми разказа всичко от начало до край, сякаш имаше нужда просто да го изговори на глас пред някого, който не е замесен.
Оказа се, че парите за къщата в Устина никога не бяха вписани никъде като нейни — Пламен беше настоял да минат в брой, „за да не се бавим с банкови преводи". Нямаше документ. Само едно устно обещание за стая, което вече не струваше нищо пред детска стая за внука.
Но имаше друго. Апартаментът, в който тя живееше сама, на улица „Патриарх Евтимий" номер 47, беше изцяло неин — купен от нея и покойния ѝ съпруг през 1994-та, на нейно име, без ипотека, без дългове. Пламен и Диана го смятаха за естествено бъдещо наследство и на два пъти през последната година бяха подхвърляли на маса за Коледа колко хубаво би било да го „приведат в ред" — да го прехвърлят предварително, за да „спестят данъци после".
Госпожа Радка отвори папката на масата пред мен и извади нов документ — договор за дарение в полза на Червения кръст, клон Пловдив, подписан и заверен предния ден при нотариус Стоянова.
— Апартаментът ще стане общежитие за самотни възрастни хора, след като аз си отида — каза тя, без драма в гласа, все едно четеше списък за пазар. — Юристката ми обясни, че мога да си запазя правото на ползване, докато съм жива. Никой не може да ме изгони оттук. Просто той вече не е за Пламен.
Попитах я дали му е казала.
— Ще му кажа, когато дойде — отвърна тя. — А той ще дойде. Все някога ще му потрябва нещо от мен.
Дойде наистина, в неделя следобед, точно когато затварях щорите на магазина за следобедната почивка. Видях го от вратата — Пламен, висок мъж с брада, паркира сивия си „Дачия Дъстър" пред входа и се качи бързо, без да звъни отдолу, защото имаше собствен ключ.
Слязоха след двайсетина минути. Той крачеше отпред, тя зад него, спокойна, с ключодържателя в ръка — забелязах, защото го въртеше между пръстите си, докато вървеше. На тротоара той се обърна.
— Мамо, това не може да е истина, ти шегуваш ли се? Апартаментът е на семейството!
— Апартаментът е на човека, чието име пише в акта — каза тя. — И той съм аз.
— Ами къщата в Устина? Ти даде пари за нея!
— Дадох. И никой не ми дължи разписка за добра воля. Но и аз не дължа никому моя дом.
Той тръшна вратата на колата толкова силно, че продавачката от цветарския на ъгъла подскочи и изпусна кофа с карамфили. Госпожа Радка не се обърна да гледа след колата. Влезе право в бакалията, купи си втора чаша кисело мляко за деня — нещо, което дотогава никога не бе правила — и седна на столчето до хладилника.
— Ще ми пазиш ли папката тук, Николай? — попита ме. — В апартамента понякога забравям къде съм я турнала.
Оттогава минаха три седмици. Идва всяка сутрин, вестникът, млякото, петте минути на пейката. Понякога питам за Пламен, тя свива рамене и казва, че не се е обаждал. Веднъж спомена, че Диана й пратила съобщение с една дума: „Защо?" — и че не му е отговорила, защото нямало какво повече да обяснява.
Папката още стои у мен, на рафта под касата, до тефтера с дългове на съседите. Госпожа Радка идва да я вземе веднъж месечно, когато трябва да я показва в общинската служба по социално подпомагане за документа за общежитието. Всеки път, преди да си тръгне, я поглежда, сякаш проверява дали е още там — и после я връща в ръцете ми, без да казва нищо повече.
