Работя като фризьорка в салон на булевард "Витоша" от осемнайсет години и мога да позная жена, която е дошла да си върне достойнството, преди още да е седнала на стола.
Леля Славка влезе онзи вторник в единайсет без нищо, само с чантичка през рамо и разпечатана снимка в найлонов джоб. Клиентка ми е от години, знам я – седемдесет и три, вдовица от три години, живее сама в апартамент до Женския пазар, отглежда мушкато на балкона и всяка сряда води внуците си на сладолед в "Ашли". Тя не си взима час просто ей така. Затова ме изненада, като я видях без резервация, права до огледалото, стиснала здраво найлона, сякаш е документ за собственост.
– Ти ще ме подстрижеш ли набързо, Иванке? Отивам при сина си.
Питах я дали е добре. Каза само:
– По-добре съм от когато и да било.
Докато я вчесвах, тя ми разказа – не се оплакваше, просто описваше фактите, както човек чете списък от касова бележка. Преди месец, на море във Ахтопол, покойният ѝ мъж – не, извинявам се, жив е бил тогава, Стефан още беше жив – ѝ купил нов бански, цветен, с малки жълти цветя, защото ѝ писнало да я гледа все в тъмносиньото старо парче. Някакъв турист им направил снимка на плажа, следобедна светлина, тя се смее с цялото лице. Славка я пуснала във Фейсбук с надпис за четирийсет и една години брак. На другата сутрин снимката вече не звучеше като празник.
Снахата, Виктория, написала под снимката, че тялото на "баба им" е "отблъскващо" и "срамно за гледане". Изтрила коментара след половин час, но Славка вече била хванала екрана. А следобед Виктория ѝ звъннала и казала, че внуците – Дани и малката Мила – няма да я виждат повече, докато не "разбере кое е прилично".
– Не съм плакала – каза ми Славка, докато ѝ намазвах гел на къдриците. – Само сложих червило.
Точно това ме порази. Не сълзи, не викове. Червило. Онова тъмночервено, "Клас" номер седем, което купуваше само за сватби и погребения.
Приключих с прическата за петнайсет минути, по-бързо от обичайно, защото усещах – жената има среща с нещо, а не с фризьор. Плати, остави и бакшиш, както винаги, и излезе право към спирката на трамвай четири, посока квартал "Дружба", където живее синът ѝ Емил.
Не знам какво точно е станало в апартамента им – аз бях в салона до седем, следваща клиентка, боя, изплакване, всичко по реда си. Но научих останалото по-късно, същата седмица, когато Славка се върна – този път за да си боядиса корените, без бързане, с престилка на "Мераклийка" вместо сакото.
Разказа ми, че синът ѝ прочел екрана мълчаливо, после се извинил на майка си пред жена си, право там, в антрето. Славка не устроила скандал. Поискала само едно – цялото семейство, включително Виктория, да дойде на неделен обяд у тях, в апартамента с мушкатото.
На обяда – боб чорба, кисело мляко от квартала, старите ѝ порцеланови чинии, дето пазеше за случаи – децата извадили кошница с фамилни снимки, дето Славка държи под леглото от времето на комунизма. Дани и Мила се смеели над снимки на баба и дядо от Слънчев бряг през осемдесетте, на сватбата им в село до Панагюрище, на първия рожден ден на Емил. Славка тихо пъхнала свежата снимка от Ахтопол между останалите. Мила я забелязала първа и извикала, че това е любимата ѝ, защото дядо гледа баба "с толкова много обич".
Виктория седяла до прозореца и не казала нищо цял следобед. Само гледала.
Седмица по-късно Славка ми се обади – не за прическа, просто да разкаже. Виктория дошла у тях с празен фотоалбум, съвсем нов, с кожена подвързия. Първата страница била точно за плажната снимка, а до нея – написано на ръка, че семейството трябва да се гледа с любов, а не с присъда.
Не знам дали Виктория е разбрала истински какво е направила, или просто се е уплашила да не изгуби децата от бабината им маса с боб чорба. Не е моя работа да съдя. Аз само срешвам коса и слушам.
Знам едно нещо със сигурност: миналата сряда видях Славка на "Ашли" с двете деца и снаха си, четиримата на една маса, всеки с фунийка сладолед. Мила държеше телефона и снимаше баба си, засмяна, с новия бански под якето, защото августовското слънце в София още пече прилично.
Славка ми махна от терасата. Аз само кимнах и продължих по пътя си – закъснявах за смяна.
