Когато беше на осем години, учителката повика родителите му в училище не заради оценки. Каза, че момчето най-вероятно има „говорен дефект" и трябва да отиде в помощно училище. Той седеше тогава пред вратата на класната стая, в коридор, миришещ на препарат за под, и броеше плочките на линолеума: една, две, три. При осмата влезе майка му. Хвана го за ръка и каза само да си вземе раницата, защото отиват на сладолед.
Така започна историята на момчето, което години наред едва успяваше да произнесе едно изречение, а после разсмя половин свят, почти без да говори.
Пенчо Пенчев от Копривщица не стана актьор. Не завърши никакво театрално училище. Постъпи в Техническия университет в София, електротехнически факултет. Родителите му си отдъхнаха: най-после нормална, конкретна професия. Инженер. Защото какво друго може да прави момче, което се запъва на собственото си име?
Проблемът беше, че в трети курс Пенчо случайно попадна в студентски театър. Колегите търсеха някого за осветлението. Дойде, включи прожекторите, остана по-дълго, защото валеше и не му се тръгваше към спирката. И тогава видя как по-възрастен студент прави скеч без нито дума. Публиката се смееше на глас цели две минути, а типът на сцената само повдигаше вежди.
Пенчо седеше на стола с кабел в ръка и усети нещо странно. Не завист. По-скоро сякаш някой отвори прозорец в задушна стая.
На следващия ден помоли да опита и той.
Първото му излизане беше кошмар. Когато трябваше да каже първата реплика, се запъна на буквата „п". Стоеше на светлината на прожектора, чувстваше как потта се стича по гърба му, а залата започна да се размърдва. Броеше наум, както навремето плочките в коридора: едно, две, три. Продължи може би пет секунди. Цяла вечност. А после направи първото, което му хрумна в отчаянието: сви рамене, завъртя очи и просто излезе от сцената заднишком. Салонът избухна в смях.
Тогава разбра, че тялото му говори повече от устата.
След университета Пенчо работеше в електроразпределително дружество в Перник. Преглеждаше схеми на инсталации, попълваше протоколи, а след работа пътуваше до София за уъркшопи по пантомима и импровизация. Колегите му се шегуваха, че инженерът си играе на цирк. Той само махваше с ръка. А тъй като парите не стигаха, изкарваше допълнително като осветител в малък комедиен клуб на улица „Раковски".
Една вечер, през ноември, водещият не успя да дойде. Разтресе го в трамвая, температура, откараха го в спешното. Организаторът стоеше зад кулисите с телефон в ръка и повтаряше: „ами сега какво да правя, хората чакат". Пенчо пушеше цигара до открехнатия прозорец, гледаше дъжда, барабанящ по перваза, и чу собствения си глас:
— Мога аз да изляза. Но без текст.
Организаторът го изгледа като луд. Но нямаше избор.
Пенчо свали работната блуза, остана по бяла риза с навити ръкави. Излезе на сцената. През първата минута не се случи нищо: стоеше, оглеждаше се, оправяше микрофона, пиеше вода, клатеше глава. В залата се чуха първите смехове. После реши да разгъне сгъваемия стол, който стоеше в ъгъла. Бори се с него четири минути: разгъваше се, сгъваше се, прищипа му пръста, преобърна се, той падна заедно с него. Хората плачеха от смях.
Когато слизаше от сцената, организаторът го хвана за ръката:
— Оставаш. Всеки петък.
Това беше началото.
Пенчо измисли персонаж: господин Здравко — мъж с прекалено къс сак, с чанта и шапка, който ходи по учреждения, ресторанти и магазини, за да свърши най-простото нещо на света. Да плати сметка. Да купи билет. Да изпрати писмо. И винаги завършва с катастрофа. Почти не говори — понякога изхриптява, понякога повтаря една дума. Но всеки негов поглед, всяка крачка, всяка гримаса носят цяла история.
Три години по-късно продуцент на Българската национална телевизия го покани на прослушване за живо предаване в събота вечер — с публика в залата и над милион зрители пред екраните. Условието беше едно: между скечовете водещият щеше да зададе на Здравко няколко въпроса, а Пенчо трябваше да отговори — този единствен път — не като героя, а като себе си.
Вечерта на записа той стоеше зад кулисите с шапката на Здравко в ръце и слушаше как режисьорът брои обратно през слушалката на реквизитора: три, две, едно, ефир. Дланите му бяха мокри. Гърлото — свито около буквата „п" от собственото му име, сякаш се беше върнал в коридора с линолеума. Водещият го представи, публиката запляска, той излезе, направи скеча безупречно — смехът дойде на всяка пауза, точно както го беше разчел. А после дойде моментът, от който се боеше повече от всичко: водещият се обърна към него насред сцената и попита директно, на камера:
— Пенчо, а вие лично защо не говорите на сцената?
Залата притихна. Той отвори уста и не излезе нищо. Секундите потекоха бавно и тежко — той усещаше собствения си пулс в ушите, лампичката на камерата пред него мигаше в очакване, режисьорът в контролната зала сигурно вече крещеше в слушалките на екипа да режат на реклама. Той броеше наум, без да иска: едно. Две. Три. Точно както на осем години пред вратата на класната стая, точно както на първата сцена в студентския театър. Три секунди, които в ефир тежат колкото цяла вечност.
На третата секунда той не се запъна. Свали шапката на Здравко, сложи я на главата на водещия и каза само:
— Защото така ме разбира и хлапето от Бразилия, и бабата от Япония.
Залата гръмна от смях и аплодисменти. Никой освен него не разбра колко близо е било всичко да рухне на тази сцена.
На другия ден в електроразпределителното дружество колегите го гледаха различно. Началникът го попита дали остава на пълен щат.
Пенчо напусна работата през януари. Зимата беше отвратителна: студ, сол по тротоарите, вечен мрак. Майка му се тревожеше, че е зарязал стабилна работа заради клоунада. Баща му каза само: „е, ще видим".
Най-странното беше, че на сцената заекването на Пенчо изчезваше. Когато се превръщаше в Здравко, страхът се стопяваше. Все едно проблемът принадлежеше на друг човек, онзи от Копривщица, който се боеше да отвори уста на дъската. Но случката от телевизионния запис му остана като белег: доказателство, че дори надмогнато, заекването никога не изчезва съвсем — просто чака следващите три секунди, за да провери дали пак ще му се наложи да мълчи.
Днес Пенчо Пенчев е на четиридесет и осем години. В актива му са над триста изяви годишно, два игрални филма, които само в българските мултиплекси донесоха близо петдесет милиона лева, и персонаж, когото разпознава всяко дете: господин Здравко в кафявото сако и червената вратовръзка.
В Копривщица, там, откъдето започна, стои сцена с неговото име при читалището. Салонче на шейсет места. Понякога се отбива да води работилници за деца, които „не говорят гладко".
И там, на тези занимания, прави нещо, за което не разказва в интервюта.
Взема стар будилник. Навива го. Слага го в средата на сцената. И казва на децата:
— Гледайте. Докато тиктака, никой не говори. И никой не е длъжен. Три секунди мълчание не са провал. Те са само антракт, преди героят да излезе. Сега при вас ще излезе Здравко.
И вади от чантата шапка.
Децата седят тихо, броят наум заедно с тиктакането — едно, две, три. И тогава идва смях, който започва от първия ред и не спира.
