Оксана броеше ресто за сметките. Излизаше сто и осемдесет лева и някакви стотинки, които тя изсипваше в буркана от кафе от миналата седмица.
Навън в Пловдив ръмеше. Асансьорът в блока пак беше повреден — вчера някой беше извил крушката на третия етаж, и сега на площадката миришеше на влага и чужд цигарен дим. От апартамента срещу тях се носеше мирис на препържено олио: съседката Радка винаги пържеше картофени кюфтета всеки вторник, като по часовник.
— Мамо, защо е обикновен хляб? — Мирела извади самуна от плика и се начумери, държейки го с два пръста. — Дени такъв не яде. На него му трябва безквасен, с трици. От обикновен усеща тежест в стомаха, а сега не бива да рискува. Той дописва проект за кандидатстване по грант.
Дени, на двайсет и три години, лежеше на дивана в хола, насочил джойстика към телевизора. Проекта за грант дописваше трети месец, между турнирите по онлайн стрелба. Мирела беше в петия месец. Коремът вече личеше под широката тениска на Дени с череп и надпис „Sofia Gaming". Оксана окачи якето на закачалката до вратата, събу мокрите обувки и ги остави върху вестник. Маратонките на Дени, номер четирийсет и пет, лежаха точно по средата на коридора, връзките — като два мъртви змиорки. Тя ги прекрачи и отиде в кухнята.
— В аптеката ли се отби? — Мирела я последва, без да спира. — Акушерката ми каза, че желязото е задължително. Искаш ли внучката ти да е анемична? И витамин D. Написах ти списък, ето го, на хладилника.
Оксана отвори чешмата, изплакна два картофа, обели ги над тенджерата. Ножът беше тъп, от седмица се канеше да го наточи.
— Твоят списък — каза тя — тежи към осемдесет лева. Желязото трийсет. Витамин D още двайсет. Безквасният хляб — три и петдесет. А аз до заплата имам общо петдесет лева за всичко.
— Ама това е за здравето! — гласът на Мирела скочи. — Дени казва, че не бива да се пести от бебето, докато не се е родило. Това е твоята внучка, мамо! Твоя родна внучка!
Оксана хвърли картофите в тенджерата, наля вода, запали котлона. В хола отново затрещяха изстрели. Дени изкрещя нещо в микрофона, ругаейки. Мирела дори не се обърна.
— Щом Дени толкова се тревожи за детето — Оксана се избърса в кърпата, — може да стане общ работник в „Кауфланд". Обявата виси на вратата, видях я. Пълна ставка, на трудов договор.
— Общ работник?! — Мирела дръпна вратата на хладилника, извади кисело мляко, без да я затвори. — Ти да не се подиграваш? Дени е с висше образование. Учил е програмиране. Не може да си съсипва гърба за минимална заплата, унизително е. Не можеш така да принизяваш човек, от това изпада в депресия.
Оксана мълчаливо отиде в коридора, вдигна маратонките на Дени и ги подреди под закачалката, с върховете към вратата. Изправи се, подуха на измръзналите си пръсти. В кухнята изсвири капакът — супата завираше.
— Значи така — каза тя, когато Мирела излезе след нея. — От днес правилата се менят.
— Какви правила пък сега? — Мирела застана на прага, притиснала киселото мляко до гърдите си.
— Продукти купувам само за себе си. Ти и Дени се храните отделно. От неговия грант или от твоите обезщетения. Интернета спирам в края на месеца, защото не мога да покрия тарифата. Дени плаща своя дял сам — или се прибира при майка си.
— Не можеш да го направиш! — Мирела изсумтя. — Това е и мой дом!
— Този апартамент е на баба ти, тя го записа на мое име — Оксана се обърна към котлона, вдигна капака, разбърка супата с черпака. — Аз го плащам. И тока. И водата. И киселото мляко, дето го пиеш в момента, също съм платила.
От хола излезе Дени. Почеса се по тила, погледна Оксана така, все едно беше мебел, която внезапно е проговорила.
— Какво има за вечеря? — попита той. — Аз бях поискал скумрия на скара, нали вчера видя видеото. В „Метро" беше на промоция.
Оксана не се обърна. Разбърка супата още веднъж. Изгаси котлона.
— Вечерята свърши — отвърна тя. — Аз ще ям супа. Вие с Мирела — където си купите.
Дени се засмя кратко, недоверчиво. Мирела примигна към него, после към майка си.
— Шегуваш ли се? — попита тя по-тихо.
— Ходих сутринта до аптеката — Оксана покри тенджерата с капака и сега стоеше със сплетени пред себе си пръсти. — Знаеш ли колко похарчих? Двайсет и един лева за резултатите от изследванията, дето ми ги пъхна под паспорта. Чужди изследвания, Миро. На Дени. Той ги е правил още през март, предписали са му лечение, а той не го е провел. Отказал се след седмица. Казал, че таблетките били лоши.
Мирела пребледня. Дени спря да се усмихва.
— Откъде знаете? — сепна се той. — Това е лично!
— Фармацевтката ми е състудентка — каза Оксана. — От миналата година пази поръчката ти. Така и не си я взел.
Дени отвори уста, затвори я. После дръпна Мирела за ръкава:
— Стягай багажа. Отиваме у нас.
Мирела не помръдна от мястото си. Прехвърли киселото мляко от едната ръка в другата.
— А ти? — попита тя майка си, гледайки някъде встрани, към перваза, където боята беше избеляла на петна.
— А аз — Оксана отвори шкафчето над котлона, извади солта, — оставам. Тук живея.
Дени я заобиколи, взе от масата недоядената ябълка, отхапа. Постоя. Никой не каза нищо. После излезе в коридора, дълго връзва маратонките, тресна вратата. Мирела гледа гърба на майка си още половин минута, после отиде в стаята си.
Оксана остана сама. Супата изстиваше в чинията, която си беше сипала, но не можеше да яде — гърлото ѝ беше свито. Извади от джоба касовата бележка от аптеката, разгъна я на масата, покри я с длан. После написа на гърба: „Изследвания на Дени. Март. Непроведено лечение." И я прибра в кутията от чай, където пазеше документи.
Беше осем и половина. Зад стената при Радка свиреше радио, тънка женска песен за есента. Кюфтетата отдавна бяха изядени, сега оттам миришеше на кафе.
Четири дни по-късно Дени си замина.
Оксана получи обаждане сутринта от свекървата от съседния вход: „Твоят зет изнася нещата в три плика." Оксана отиде до прозореца. Дени стоеше пред входа, пушеше, трепереше от студ. Таксито дойде за седем минути. Той се качи, без да се обърне назад. Третия плик не взе — остави го до контейнера. От него стърчеше дънковото яке на Мирела.
Мирела не излезе от стаята си до обед. После дойде в кухнята, седна срещу майка си, отпусна глава върху ръцете си.
— Каза, че ще се върне, когато „поумнея" — изрече тя, вперена в масата. — Че ти ме настройваш срещу него.
Оксана не отговори нищо. Гледаше през прозореца как чистачът мете жълтите листа от детската площадка.
— Не исках да заминава — добави Мирела.
— А аз не исках да яде с моята лъжица — спокойно отвърна Оксана. — Но ядеше. И ти го видя.
Мирела подсмръкна, избърса носа си с ръкава на тениската с черепа. Оксана ѝ пресипа чиния супа.
— Яж. На бебето му трябва топло.
Минаха две седмици. Дени не се обаждаше. Поне не на Мирела. Но Оксана виждаше как дъщеря ѝ всяка сутрин проверява телефона си, и как устните ѝ треперят, когато екранът остава празен.
После Дени изпрати съобщение: „Пусни ми пари за такси. Ще дойда за нещата си. Или нека старата ги изхвърли и ми плати тяхната стойност."
Оксана прочете съобщението през рамото на дъщеря си. Взе телефона, отвори банковото приложение. Триста двайсет и седем лева по сметката. Направи снимка на екрана, притисна ясно пръст върху него, за да види и дъщеря ѝ.
— Ето — каза тя, запазвайки снимката в галерията. — Това е всичко, което изкарах за месец в поликлиниката. От тук платих наема, тока, парното и твоите витамини. Сега помисли колко струваше новата игра, дето Дени я купи онази сряда, когато ядохме прост боб.
Мирела грабна телефона, заключи екрана. Лицето ѝ беше такова, все едно се беше ударила в рамката на вратата.
— Не се меси — изсъска тя.
— Не се меся — Оксана се изправи. — Просто повече няма да плащам за него. За нищо.
В събота отиде при нотариус.
В Пловдив, на булевард „Христо Ботев", имаше кантора, където Оксана беше работила навремето като помощник-нотариус, още в осемдесет и девета. Сега там седеше нов нотариус, но папката с документите беше нейна. Оксана постави на бюрото два паспорта, нотариален акт за собственост и написа молба на ръка.
— Искам да прехвърля апартамента на дъщеря си — обясни тя. — Но с тежест. Пожизнено право на ползване за мен. Ако тя се омъжи за Денислав Георгиев Стоянов, или го впише в имота, или му прехвърли жилището — прехвърлянето отпада. Апартаментът остава на мое име.
Нотариусът оправи очилата си, прочете проекта. Вдигна поглед.
— Сигурна ли сте? Това е сериозно ограничение.
— Сигурна съм — Оксана подписа, без да чете отново.
Предаде подписания документ, провери печата, сви копието на руло и го прибра в чантата си. После излезе на улицата, купи си кафе за лев и петдесет от будката и стоя с него на спирката, докато не дойде трамваят.
— Прехвърлила си апартамента? — Мирела стоеше на прага, когато Оксана се прибра. Очите ѝ бяха големи, под долните клепачи — розови следи, все едно ги беше търкала с юмруци.
— Да — Оксана събу обувките, подреди ги ред под закачалката. — С условие. Ще прочетеш документа, когато се успокоиш.
— Винаги съм знаела, че не ми вярваш! — Мирела се втурна в стаята, тресна вратата толкова силно, че от хладилника падна магнитче. Оксана го вдигна. Синьо море с надпис „Слънчев бряг". Мирела го беше донесла още от училищна екскурзия.
До вечерта в стаята беше тихо. Оксана чуваше само как дъщеря ѝ понякога подсмърча. После, в седем, Мирела излезе.
— Може ли да вечерям с теб?
— Може — Оксана претопли боб в микровълновата, наряза хляб. Мирела седна срещу нея, дълго въртя лъжицата в чинията.
— А ако се върне? — попита тя съвсем тихо.
— Тогава ще решаваш сама — Оксана отхапа от хляба. — Без мен. Без моите пари. И без този апартамент.
Мирела кимна, сякаш на себе си. После взе лъжицата и започна да яде.
В петък, когато Оксана се прибра от нощна смяна, пред входа стоеше такси. Шофьорът пушеше, облегнат на капака. Дени седеше на пейката под кестена, със същото яке от деня на заминаването, само че сега без една маратонка: връзката се беше скъсала.
— Дошъл съм за нещата си — каза той, без да става.
— Нещата ги изнесох още първия ден — отговори Оксана. — Чакаха при контейнера. Не си ги взел.
Дени се изправи.
— Тогава ми върни стойността им. Това е моя собственост.
— А какво имущество остави в моя апартамент за половин година? — Оксана пристъпи към входа, сложи ръка на домофона. — Три плика с мръсни дрехи, джойстик и недоядена ябълка. Това е всичко.
— Ще те съдя! — извика той след нея. — Дължиш ми обезщетение!
Оксана набра кода. Вратата изпиука. Обърна се само за миг:
— Съди ме. Сега ще имаш достатъчно свободно време за това.
Дени още викаше нещо, но домофонът се затвори. Оксана се качи на третия етаж. На площадката вече бяха сложили нова крушка — равна жълта светлина заливаше изтърканите стъпала. Под вратата лежеше реклама на пицария с купон за отстъпка. Тя я вдигна, изглади я, окачи я на дръжката на Радка — тя точно събираше такива промоции.
Вечерта дойде Мирела от работа: беше се устроила касиерка в „Еконт", на половин ставка. Остави на масата плик.
— Заплата. Първата — каза тя, усмихвайки се накриво. — Купих си витамини. За себе си.
Оксана надникна в плика. Вътре лежаха безквасен хляб, пакет масло и малко шишенце витамин D. И касова бележка. Три и петдесет за хляба. Осемнайсет за витамините. Останалото дъщеря ѝ не се беше затруднила да преброи.
— Хубаво — Оксана извади хляба, сложи го на дъската. — За пръв път от половин година в тази кухня мирише не на чужда игра, а на твоя хляб.
Мирела свали якето си, окачи го на свободната закачалка. После погледна мястото, където преди стояха маратонките на Дени. Сега там лежаха собствените ѝ обувки, смачкани, с изкаляни връзки.
— Мамо — каза тя, — утре мисля да отида сама при акушерката. Сама. Не ми трябва подкрепа.
Оксана кимна, извади дъската за хляб, наряза филия. Отвори прозореца. В двора влизаше вечерта, мокра, но топла. Под кестена вече нямаше никого, само таксито беше оставило следи по асфалта.
Мирела се приближи отзад и без думи сложи длан на рамото на майка си. После я дръпна, усмихна се неловко и отиде в банята.
Оксана стоеше до прозореца, гледаше двора. В съседния двор излая куче — голямо, рижаво, Радка го наричаше Барни. Утре, реши Оксана, ще направи сиренки. Защото имаше от какво. И имаше за кого.
